„Извади го от играта и този път се погрижи да остане мъртъв.“
Нищо не може да е по-лошо от това да влезеш в стая в някой невзрачен хан, да идеш до леглото, да дръпнеш вълненото одеяло и да намериш дракон. Дори два. Съвсем неволно разкрити. И в един-единствен окаян миг илюзиите за взаимна закрила изчезват. Бясно превъплъщение — и гледай ти! Оказва се, че една стаичка в един хан не може да побере два дракона.
Непоклатимото убеждение на слугините по целия свят е, че са видели всичко. Нещастната слугиня, която работеше във въпросния хан, вече можеше да претендира за такова постижение. Уви, триумфът бе краткотраен.
Телораст и Кърдъл, преобразили се отново в чудатите си скелетни телца — които до такава степен се бяха превърнали в част от тях, че никоя от двете не можеше да понесе да се раздели с хубавите гущерчета, — сега бяха на билото на един хълм на няколко левги северно от града. Вече преживели позора на неочакваното събитие и паническия си бяг от Ледерас, те прекараха последната около една камбана в неистов смях.
Изражението на слугинята наистина беше незабравимо, а когато драконовата глава на Кърдъл разби стената и изпълни коридора — ха, всички гости на хана изскочиха от стаите си, за да видят източника на ужасната шумотевица, и — леле! — такова стъписване… Кърдъл заквича и се стисна за корема от смях, или щеше да го направи, ако имаше корем.
Малките ноктести пръсти на Телораст все още лъщяха от кръв, макар че когато ги използва за последен път, бяха много, много по-големи. Инстинктивното изщракване — никой не можеше да я обвини всъщност — беше сграбчило един дебел търговец в улицата долу, преди самата тя да се сгромоляса и да я задръсти със срутилите се тухли и дялан пясъчник, а не беше ли жизненоважно при месоядните да се натъпчат с мас от време на време? Трябваше да е така, защото някой учен го беше казал веднъж, някъде. Във всеки случай дебелакът беше възхитителен на вкус!
Можеш ли да виниш акулата за това, че откъсва крака на плувец? Навиващото се на кълбо влечуго, че изгълтва дете? Вълците, които нападат старица? Не, разбира се. Може да скърбиш за станалото и да плачеш за убитите жертви, но да тръгнеш след това по дирите на убиеца, за да го убиеш — все едно е някакво зло убийство, — това е просто нелепо. Това е най-лошият вид високомерие всъщност.
— Присъщо е за света да има ловци и жертви, Кърдъл. А да живееш на света означава да приемеш тази истина. Зверове изяждат други зверове, а същото е в сила и за всички тези драгоценни човешки същества — нима те не виреят и не се перчат като ловци? Разбира се, че правят точно това. Но понякога ловецът става жертвата, нали? Помисли, ако искаш, а ти искаш: някой кривокрак селяндур хване в примка заек за вечеря — трябва ли останалите зайци да се съберат и да се нахъсат за убийствена мъст срещу този дръвник? Ще бъде ли това редно и справедливо?
— Смея да кажа, че зайците биха си помислили точно така! — вресна Кърдъл и заплющя с бодливата си опашка по тревата.
— Несъмнено, несъмнено. Но помисли за гнева сред семейството на селяндура и приятелите му! Че то ще стане война, кръвна вражда! Ще се съберат войници, съгледвачи с присвити очи и майстори ловци със зелени увиснали шапки, кралят ще вдигне данъците и хиляда курви ще тръгнат след обоза! Поети ще пеят възторжени балади, за да разпалят пламъците на праведността! Цели епоси ще се изпишат, за да възпеят користните приключения!
— Те просто се превъзнасят, Телораст. Това е. Всички са императори и императрици в собствените си жалки мозъчета, не разбираш ли? С всичко в тяхно владение, за да правят с него каквото поискат. Как смее някакъв си тъп звяр да захапе!
— Ще ги спипаме накрая, Кърдъл.
— Ние и зайците!
— Точно така! Ще властвате над царството, а? О, не, приятели, царството властва над вас!
Телораст се умълча, мрачни мисли зашепнаха из нея.
— Кърдъл — отрони тя, вдигнала малкия си гущерски череп. — Ще трябва да се задействаме скоро.
— Знам. Ужасно е!
— Някой в града предизвиква неприятност. Ние не обичаме неприятности, нали? Аз поне не мисля, че ги обичаме.
— Освен ако не са наши, Телораст. Ако ние причиним неприятност, е просто чудесно. Идеално всъщност.
— Докато всичко не се обърка, като последния път. А не беше ли по твоя вина? Точно така го помня, Кърдъл. Всичко по твоя вина. Този път обаче внимавай. Прави каквото аз казвам, всичко както аз кажа.