— Трябва ли да го разкъсаме тогава?
— Кого?
— Онзи, който обича да държи трона празен. Навътре — навън, навътре — навън, само ги мести насам-натам. Никой не се чувства удобно! Хаос и бъркотия, граждански войни, предателства и кръв навсякъде! Каква гадост!
— Мислиш, че трябва да го разкъсаме ли, Кърдъл?
— Нали уж трябваше да следвам твоите указания. Тогава указвай, Телораст! Накъсваме ли го на малки кървави късчета, или не?
— Зависи. — Телораст скочи на ноктестите си крака и заситни напред-назад, засука нервно костеливите си предни крачета. — Той ли е врагът?
— Той ли е… какво? Миличко, не са ли всички те наши врагове?
— Уф! Права си! Какво ме е прихванало и мен?
— Просто е. Той просто реши да ни пренебрегне. Ние не обичаме да ни пренебрегват. Хората, които ни пренебрегват, умират. Това е правилото, по което сме живели винаги. Презреш ли ни, сдъвкваме те на парцали кожа и косми! Парченца кокали и неща, които капят и текат!
— Трябва ли тогава да идем и да го убием?
— Може би.
— О, кажи ми какво да правим! Не мога да ти кажа да следваш указанията ми, ако първо не получа указание от теб!
— Партнираме си, добре — съгласи се Кърдъл. — Чакай да помисля.
Телораст вдигна глава още по-високо и възкликна:
— Ха! Какви са ония зелени петна в небето?
— Не се доближавай до мен.
Уидал изгледа жена си накриво, реши, че вече е виждал това, и се задържа на достатъчно разстояние.
— Защо обаче тя изобщо поиска да си там? Това не мога да си обясня.
Сандалат седна — продължително усилие, придружено с много потръпване, пъшкания и въздишки.
— Не предвиждах физическа атака, това — със сигурност.
Уидал за малко да се приближи към нея, но успя да овладее инстинктивния подтик.
— Тя те е набила? Богове на бездната, знаех си, че адюнктата е сурова жена, но това вече е прекалено!
— О, я млъкни. Не ме е набила, разбира се. Да кажем само, че картите бяха свързани с някаква, м-м, сила. Сякаш това трябваше да ни убеди в нещо. Цялата магия, обкръжаваща Драконовата колода, е оскърбление към здравомислещите същества — като мен.
„Ти здравомислеща? Е, може би.“
— Гадателят ти е намерил карта значи. Коя?
Гледаше я, докато тя премисляше дали си струва да му отговори.
— Тя ме запокити в стената!
— Коя?
— Картата, идиот такъв! Кралицата на Мрак! Сякаш мога да бъда нещо такова — тъпа колода, какво знае тя за Върховен дом Мрак? Миналото е мъртво, троновете са изоставени. Няма никакъв Крал и естествено никаква Кралица! Безсмислено е — как може Бързия Бен да е Маг на Мрак? Той дори не е Тайст Андий. Ба! Пълна глупост, всичко това… богове, май ребрата ми са спукани. Направи чай, скъпи, бъди полезен поне с нещо.
— Радвам се, че те изчаках — измърмори Уидал и тръгна да сложи котлето на огъня. — Някакви предпочитания?
— Не, но добави капка масло д’баянг, нали? Следващия път ще облека броня. Студено ли е тук, или само така ми се струва? Сложи още дърва в камината, не искам да простина. Хвърли ми ония кожи. Имаме ли дъранг? Богове, боли ме, като говоря.
„Виж, това вече е новина за мен, скъпа.“
Последното, което направи мъртвата игуана, бе да захапе дясното ухо на Лимп и да стисне. Детсмел коленичи до него и се опита да разхлаби жестоката захапка на гущера. Потече кръв. Лимп май щеше да остане с половин ухо от тази страна.
Иброн седеше на леглото и дуднеше:
— Всичко ще се оправи, Лимп. Ще го наместим коляното. И ще ти зашием това ухо…
— Не, няма да го шием — заяви Детсмел. — Понеже със сигурност ще забере, а после ще плъзне. Слюнката на игуана, особено слюнката на мъртва игуана, няма начин да не е нещо гадно. Впрочем ще трябва да направя ритуал за прочистване на токсините, които вече са влезли в него. — Замълча. — Мейсан, можеш да изпълзиш вече изпод леглото.
— Така казваш ти — отвърна тя и се закашля. — Проклети от Гуглата валма косми — никога вече няма да съм чиста.
Детсмел пъхна ножа си между челюстите на игуаната и след като не успя да ги разтвори, просто започна да реже сухожилията и мускулната тъкан при ставите. Лимп заскимтя. След малко цялата твар падна и сепна всички, като изпусна дъх през цепките на ноздрите си.
— Нали каза, че е мъртва! — изръмжа Корд, приближи се и смачка с пета главата на игуаната. Разплискаха се разни неща.
— Вече е — потвърди Детсмел. — Лежи кротко, Лимп. Да започваме лечението…
— Не бива да се позволява на некроманти да лекуват хора — измърмори гневно Кръмп от ъгъла. Разните части от дърворезбата му, безформени ездачи и безформени коне, бяха изчезнали в коридора след пробива във вратата, който май трябваше да е постигнат в съчетание от дъвчене, удари с нещо остро и кой знае още какво.