Детсмел погледна навъсено сапьора.
— Нямаше да го кажеш, ако умираше от някоя рана и аз съм единствената ти надежда.
— Щях.
Некромантът му се усмихна гадно.
— Ще видим някой ден, нали?
— Не, няма. Първо ще убия теб, преди да ме ранят.
— И тогава и двамата ще сме мъртви.
— Да, точно така! Точно това казвах — нищо добро не идва от никакви некроманти, ама хич!
Кълвачът лежеше на размазана купчина на пода. Прилепът-костенурка беше избягал през дупката във вратата, вероятно подгонил дървения ескадрон. Черният космат плъх още се беше вкопчил с четирите си крака в тавана.
Шард застана пред Иброн.
— Прав ли е Детсмел, маг? Господарят на Смърт появи ли се тук?
— Не. Не като такъв. Защо не го попиташ него?
— Защото е зает с лечение. Искам да го чуя от теб, Иброн.
— По-скоро всички лабиринти се съживиха едновременно. Ефрейтор, не знам какво играе адюнктата, но няма да е весело. Скоро ще тръгнем в поход — мисля, че тази нощ го реши. Ролите са разпределени, само че съмнявам дали някой — дори Тавори — знае всички играчи. А бе — много ще е гадно.
Детсмел слушаше, разбира се. Изцеряването — в случая на Лимп — отдавна се бе превърнало за него в нещо рутинно, като за всеки лечител в ротата.
— Иброн е прав — каза той. — Не завиждам на отделението ви, ако пак ви назначат за охрана на Синн — тя е в самия център на това.
— И на мен не ми харесва — подхвърли Кръмп.
Иброн се усмихна пренебрежително.
— Колко близо ще сме до центъра няма никакво значение. Всички сме я загазили.
Странен бълбукащ звук привлече вниманието им и всички очи се приковаха в главата на игуаната. Понеже тя издиша отново.
Изпод леглото се чу сумтене, после Мейсан каза:
— Няма да изляза оттук, докато не изгрее слънцето.
Другите си бяха отишли, напускането им приличаше повече на панически бяг. Останаха само адюнктата, Лостара Юил и Брис Бедикт.
Адюнктата бавно седна в стола си. На Брис му беше трудно да определи коя от двете жени е по-потресена. Скръбта, погребана дълбоко в душата на Лостара Юил, сега изглеждаше изплувала по-близо до повърхността: тя не беше казала нито дума след излизането на Фидлър. Стоеше обгърнала гърдите си с ръце — поза, вероятно свързана повече с натъртените ребра, отколкото с нещо друго.
— Благодаря ви, че бяхте тук, сър — каза адюнктата.
Брис я погледна сепнато.
— Напълно е възможно аз да бях причината за вниманието на Блудния, адюнкта. Сигурно е по-оправдано да ме прокълнете, вместо да ми благодарите.
— Не го вярвам — отвърна тя. — Имате навик да си печелите врагове.
— Това е задният двор на Блудния — изтъкна Брис. — Естествено, той негодува срещу натрапници. Но нещо повече, той презира и другите обитатели, които случайно го делят с него. Хора като мен, адюнкта.
— Били сте мъртъв някога. Или поне така разбрах. Възкресен?
Той кимна.
— Удивително е колко малък избор има човек в такива неща. Започна ли да разсъждавам много над това, отпадам духом. Не ми допада представата, че ме манипулират толкова лесно. Бих предпочел да мисля за душата си като за своя.
Тя извърна поглед, след това отпусна ръце на масата пред себе си — и странно, сякаш започна да ги оглежда.
— Фидлър спомена за… съперника на Блудния. Господарят на Драконовата колода. — Поколеба се, после добави: — Този мъж е моят брат. Гъноуз Паран.
— А. Разбирам.
Тя поклати глава, но не го погледна, забила поглед в ръцете си.
— Съмнявам се. Може да имаме обща кръв, но доколкото знам, не сме съюзници. Не… близки. Между нас има стари проблеми. Неща, които не може да се оправят. Нито с думи, нито с дела.
— Понякога — почна неуверено Брис, — когато няма нищо за споделяне, освен съжаление, като отправна точка трябва да послужи съжалението. Помирението не изисква едната страна да капитулира пред другата. Простото взаимно признание, че са направени грешки, само по себе си слага край на разделението.
Тя му отвърна с крива усмивка:
— Брис Бедикт, думите ви, колкото и да са мъдри, предполагат връзка между двете заинтересовани страни. Случаят, уви, не е такъв.
— Може би, тогава, вие сте очаквали с радост вниманието на Господаря тази нощ. И все пак, ако наистина съм разбрал Фидлър, такава среща всъщност не предстоеше. Вашият войник блъфира. Кажете ми, ако благоволите, брат ви знае ли за вашето… затруднение?
Погледът й беше остър и пронизващ.
— Не помня да съм споделяла нещо за мое затруднение.
Брис замълча, зачуден каква ли тайна паяжина е накарал да затрепери току-що.
Адюнктата стана, погледна намръщено за миг Лостара, сякаш изненадана, че все още я намира тук, и каза: