— Уведомете краля за намерението ни скоро да си тръгнем. Ще се срещнем със съюзници на границата с Пустинните земи, откъдето ще поемем на изток. — Помълча. — Естествено, трябва да се погрижим да сме добре снабдени с всички необходими неща — разбира се, ще платим в сребро и злато за това продоволствие.
— Бихме искали да ви разубедим, адюнкта — каза Брис. — Пустинните земи са наречени така с основание, а колкото до земите на изток от тях, малкото, което сме чували, не е особено обнадеждаващо.
— Не търсим надежди — отвърна адюнктата.
Брис Бедикт се поклони.
— Сега ще ви оставя, ако благоволите, адюнкта.
— Желаете ли ескорт?
Той поклати глава.
— Няма да е необходимо. Благодаря ви за предложението.
Покривът трябваше да свърши работа. Би искал кула, нещо нелепо високо. Или връх на някоя полуразрушена цитадела малко преди тя да рухне от стръмните скали в разбушувалото се море долу. Или може би скалиста крепост на някой планински зъбер, хлъзгава от лед и затрупана с преспи сняг. Или манастир на високо скалисто плато, с единствен достъп по въже и макара с плетен кош, в който да те издърпат. Но и този покрив щеше да свърши работа.
Гледаше намръщено зеленикавото петно в небето на юг, ескадрона небесни конници, нито един от които не носеше добра вест, несъмнено. „Маг на Мрака. Кучият му син! Гаден нос имаш, Фидлър, и още как. И изобщо не се опитвай да ми пробутваш онзи невинен поглед. Още едно обезоръжаващо свиване на рамене и ще ти натикам десет лабиринта в гърлото.“
„Маг на Мрака.“
„Трон имаше някога… Не, все едно.“
„Просто стой далече от Сандалат, нищо повече. Стой далече и много внимавай. Беше само едно четене в края на краищата. Обичайното бръщолевене на Фидлър. Нищо не значи. Нищо не значеше. Не ми досаждай, зает съм.“
„Маг на Мрака.“
Фидлър беше пиян в момента, със Сторми и Геслер. Пееха фалшиво стара напанска пиратска песен и нито един от тримата не беше с ума си. Ботъл, с три счупени ребра, се беше изнизал да потърси някой лечител, когото да може да събуди с малко подкуп. Синн и Гръб бяха избягали като плъхове, чиито опашки са клъцнати от най-големия касапски нож на света. А Хедж… Хедж точно в този момент се тътреше зад него.
— Разкарай се.
— Няма начин, Бързак. Трябва да поговорим.
— Няма за какво да говорим.
— Той каза, че съм бил Зидарят на Смърт.
— Тогава си иззидай крипта и се сври вътре, Хедж. Ще се радвам да ти я запечатам с всяка магия, която мога да измисля.
— Работата е, че Фидлър май е прав.
Бързия Бен се обърна към сапьора и го изгледа с присвити очи.
— Качулатия си има доста работа напоследък.
— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен, и не го отричай.
— Това няма нищо общо с нас.
— Сигурен ли си?
Бързия Бен кимна.
— Тогава защо съм Зидарят на Смърт?!
Викът отекна от околните покриви и Бързия Бен потръпна.
— Защото си нужен — отвърна след малко.
— За какво?
— Нужен си — изръмжа Бързия Бен, — за да ни построиш път.
Хедж зяпна.
— Богове на бездната, къде отиваме?
— Същинският въпрос е дали изобщо ще стигнем там. Чуй, Хедж, тя изобщо не е това, което си мислиш. Изобщо не е това, което си мисли който и да е от нас. Не мога да го обясня… не мога да се доближа повече от това. Не се опитвай да предвиждаш. Или да предполагаш — тя ще те обърка на всеки завой. Само виж това четене…
— Това беше работа на Фид…
— Така ли мислиш? Ужасно грешиш. Той знае, защото тя му каза. На него и на никой друг. Сега може да се опитваш да изстискаш подробности от Фидлър, колкото си щеш — няма да стане. Все едно, че езикът му е отрязан.
— Тогава какво те направи теб Маг на Мрака? Що за гадна вмирисана тайна криеш сега, Бързак?
Магьосникът отново се обърна, загледа се над града и се вцепени.
— Мамка му, сега пък какво?
Магията изригна от входа на малка странична уличка и порази Брис Бедикт от лявата страна. Ударът го просна и сиви пипала се загърчиха като змии около тялото му. За един-единствен удар на сърцето му магията го овърза здраво и намотките започнаха да се стягат.
Проснат по гръб, зяпнал в нощното небе — което най-сетне започваше да изсветлява, — Брис чу стъпки и след миг Блудния се появи в полезрението му. Единственото око на бога блестеше като звезда през мъгла.
— Предупредих те, Брис Бедикт. Този път няма да има никакви грешки. Да, аз те подбутнах да отпиеш от онова отровно вино — о, канцлерът не беше предвидил такова нещо, но това може да му се прости. В края на краищата как можех да допусна, че ще се окажеш сред слугите на Маел? — Помълча за миг. — Все едно. Приключих с хитрините — така е много по-добре. Ще гледам в очите ти, докато умираш, а какво може да е по-удовлетворително от това?