За да пътува в другите светове, един шаман или вещица трябваше да яхне Пъстрия кон. Седем билки, омесени с пчелен восък и направени на топче, а след това сплескани на кръгче, за да се лапне и да се задържи между устната и венеца. Устата бавно изтръпна от хладното и слюнката бликна от гърлото като от извор, смъденето се надигна и се струпа зад очите на вихрушка от цветове, а после с ослепителен блясък булото между световете изчезна. Из въздуха закръжиха фигури, сложни очертания заиграха по повърхността — повърхност, която можеше да е безпределна стена на кожена шатра или вълнистата шир на пещерна стена, по която тичаха зверове, — и накрая изникнаха петната — сърца, пулсиращи и затулили гледката на сладки вълни, с вкуса на майчино мляко.
Така дойде Пъстрия кон, водопад от петна — сърца, гънещи се по тялото му, по дългата му шия и гръб, закапали като узрели семена от гривата и опашката.
Езда в отвъдния свят. Езда сред предци и още неродени, сред високите мъже с вечно щръкналите им членове и сред жените с вечно пълните им утроби. През лесове от черни нишки, докосването до която и да е от тях е покана за вечно изтезание, защото това е обратният път за цял живот, а да се родиш означава да преминеш и да намериш обречената нишка на душата, разказа за бъдеща и неизбежна смърт. Да яздиш в обратната посока обаче бе ловко криволичене, избягване на тези нишки, та да не се заплете и стегне на възел тази ти съдба и с това да обречеш душата на вечен затвор, впримчена в паяжината на противоречиви съдби.
Между черните нишки можеше да се открият пророчества, ала светът отвъд този лес бе най-големият дар. Извън времето, дом на всички души, съществували някога. Там се разпръсваше тъгата, там пресъхваше скръбта и се разнасяше като прах, там раните изчезваха. Да пътуваш из този свят означаваше да се пречистиш, да върнеш целостта си, освободен от всички терзания и мрачни желания.
Да яздиш Пъстрия кон и да се върнеш означаваше да се преродиш — невинен и чист.
Калит знаеше всичко това, ала само от втора ръка. Ездачите сред нейния народ предаваха истините поколение след поколение. Всяка от седемте билки, поета сама, убиваше. Седемте, смесени в грешни пропорции, причиняваха лудост. И, най-сетне, само избраните за достойни от шаманите и вещиците можеха изобщо да познаят дара на пътуването.
За такава като Калит, затънала в тресавището на посредствеността, тъй жизненоважна за поддържането на семейство, село и за бита на Елан, да се посветиш на такъв ритуал — дори само да вкусиш седемте билки — бе смъртна присъда и проклятие.
Народа Елан го нямаше, разбира се. Нямаше вече шамани и вещици. Нямаше никакви семейства, нито села, нито кланове, нито стада — всеки каменен кръг от многото, осеяли височините, скътани в подножията на още по-големи височини, вече се бе превърнал в безжизнена останка от последен стан, стан, в който вече никой нямаше да се върне, камъните бяха осъдени бавно да потънат там, където лежаха, лишеят по тях да изсъхне, тревите, тъй равнодушно притиснати под тях, да побелеят като кост. Тези каменни кръгове чертаеха вече карти на заличаване и смърт. Не таяха обещания, възвестяваха само скръбта, идеща с всеки край.
Беше понесла проклятието си, неоправдано с никакво престъпление, с никаква истинска вина освен страхливото бягство: ужасното изоставяне на семейството й. Не бяха останали шамани, които да изрекат проклятието, но това едва ли бе важно, нали?
Седеше — слънцето чезнеше на запад и жилавите треви наоколо ставаха сиви — и гледаше плоското кръгче в шепата си.
Еланска магия. Свят, вече чужд за нея, както й бяха чужди машините на Че’Малле в Ампелас Вкоренения, когато очите й за първи път се бяха спрели на тях. Да яздиш Пъстрия кон носеше… какво? Не знаеше, не можеше да го знае. Щеше ли да намери духовете на своите близки — щяха ли те наистина да я погледнат с любов и опрощение? Това ли беше тайното й желание? Не странстване из световете на пророчеството, за да търси скрито познание? Не търсене на Смъртен меч и Щит-наковалня за К’Чаин Че’Малле?