Но Убиецът не удостояваше въпроси като този с отговор и Саг’Чурок усети презрението му.
Гунт Мач изпрати дискретна мисъл.
„Той иска да се провалим.“
„Но ако толкова жадува за убийство, защо не тези чужди същества?“
„Не съм аз тази, която може да каже. Гу’Рул не говори на мен, а на теб все пак. Не ще да го признае, но изпитва уважение към теб. Ти си ловувал и също като мен си понасял рани и си вкусвал от собствената си кръв, а в този вкус и двамата познахме своята тленност. Това ви свързва с Гу’Рул, докато Риток и Кор Туран не го споделят.“
„И все пак в безгрижната му мощ неговите мисли изтичат към теб…“
„Знае ли за моето израстване? Не мисля. Само ти знаеш истината, Саг’Чурок. На всички други не издавам нищо. Все още вярват, че не съм много повече от бръмчене, само една възможност, обещание. Но аз съм близо, първа любов, толкова близо.“
Знаеше го, да. Или поне си мислеше, че го знае. Но изненадата му сега криеше опасност от разкритие и К’елл се постара да не я издаде.
„Гунт’ан Ацил?“
„Не може да прозре нищо извън страданието си.“
Саг’Чурок не беше убеден в това, но не изпрати нищо в отговор. В края на краищата не беше негов дълг да съветва Гунт Мач. А и мисълта, че Шай’гал изобщо е решил да сподели нещо с него, беше обезпокоителна. Вкусът на тленността в крайна сметка пораждаше слабост.
Риток внезапно се обърна към него, изпратената мисъл прониза вътрешния му смут.
„Пробуждаш се като пред заплаха, а не усещаме нищо. Все пак не трябва ли да изгасим този безполезен огън?“
„Да, Риток. Дестраянтът спи и той не ни е нужен.“
„На лов ли тръгваме?“
„Не. Но не сме сами в тази земя — човешки стада се движат на юг.“
„Не желае ли точно това Ацил? Не трябва ли точно това да намери дестраянтът?“
„Не тези, Риток. Да, ще преминем през това стадо… мисля, че вие скоро ще вкусите от своята кръв. Ти и Кор Туран. Подгответе се.“
И с изумление Саг’Чурок видя, че са доволни.
Въздухът се сгъсти, чист като влага в око, и всичко, което Калит можеше да види през него, трептеше и се движеше, плуваше и се размиваше. Звездната шир се разсипваше безпосочно; тревите по хълмовете се полюшваха, рошени сякаш от капризни ветрове. Зрънца пясък се рееха безформени и смътно пулсиращи в пурпур, някои пропадаха надолу, за да се затъркалят по земята, а други политаха към небето, понесени от невидими течения.
Всяко място таеше в себе си целия спомен за онова, което някога е било. Равнина, която е била дъното на езеро, коритото на плитко море, безжизнената дълбина на огромен океан. Хълм, който някога е бил върхът на млада планина, един от верига острови, нащърбен зъбер, пръст, погребана под леда на глетчер. Прах, която е била растения, пясък, който е бил камък, петна, които са били кост и плът. Повечето спомени, Калит го разбираше, оставаха скрити, невидими под погледа на мъждукащия живот. Да, щом очите се пробудеха, се разбулваше всеки спомен: тук късче, там намек, гъмжило от истини, които шепнеха за вечност.
Такова знание можеше да съкруши душата със своята необятност или да я удави под пороя на непоносимо безсилие. Веднага щом се постигнеше отликата, отделянето на „аз“-а от всичко останало, от целия свят извън него — с вечното отмерване на времето, с капризната му игра, разигравана в бавна обсада и във внезапен разгром, — „аз“-ът се превръщаше в сирак, лишен от всякаква сигурност и изправен срещу свят, оказал се вече в най-добрия случай чужд, а в най-лошия — безжалостен, безсърдечен враг.
„В своята наглост осиротяваме себе си, а после негодуваме против ужасната самота, която намираме по пътя към смъртта.“
Но как можеше да се върне човек в света? Как можеше да се научи човек да плува сред тези течения? В самоутвърждаването си душата решаваше какво се таи вътре в противовес на всичко, което се простира отвън. Вътре, вън, познато, чуждо, притежавано, пожелавано, всичко достижимо и всичко, което си остава вечно недостижимо. Различаването бе като дълбоко, жестоко срязване на нож, разкъсало сухожилия и мускули, артерии и нерви.
Нож ли?
Не, не това беше оръжието метафора, жалък плод на ограниченото й въображение. Всъщност силата, която разделяше, бе нещо съвсем… друго.
Беше, както тя вече вярваше, може би нещо живо дори.
Многопластовата гледка пред нея изведнъж се преобрази. Тревите изсъхнаха и вятърът ги разнесе на прах. Високи пясъчни хълмове се нагънаха като гърбици до хоризонта и в една седловина точно пред себе си тя видя фигура, с гръб към нея, коленичила в рязко очертаната сянка на някакъв монолит. Камъкът — ако наистина беше камък — бе зацапан сякаш с ръжда, пъстрите петна по зелено-черната скала изглеждаха груби, почти пресни.