Тя някак си се приближи към монолита. Фигурата не просто бе коленичила в поза на преклонение или покорство. Ръцете й бяха заровени дълбоко в пясъка, почти до лактите.
Беше старец, със синкавочерна кожа. Плешив, с осеян с белези череп. С нищо не издаде, че я е усетил.
Миг от миналото ли беше това? Хилядолетия, разгърнали се, докато се разнасяха онези пластове? Спомен на Пустинните земи ли виждаше сега?
Монолитът, изведнъж осъзна Калит, беше изваян в подобие на пръст. А камъкът, който отпърво й се стори зелен и черен, вече ставаше прозрачен, змийскозелен, с вътрешни дефекти и пукнатини. Виждаше резки по него като жили от тъмен смарагд и дълбоко във вътрешността на статуята — образувания, наподобяващи кост с цвета на нефрит.
Старецът — чиято кожа не беше синя и черна, както Калит бе помислила отпърво, а толкова гъсто татуирана в подобие на къдрава козина, че не бе останало нищо от естествения цвят — вече говореше, макар да не преставаше да рови в подножието на монолита.
— Има едно племе в Санимон — рече той, — което твърди, че първи са усвоили коването на желязо. Все още правят сечива и оръжия по традиционния начин — закаляват ги в пясък, точно както аз правя сега, разбираш ли?
Макар да не знаеше езика, тя го разбра и при въпроса му отново се взря примижала в ръцете му. Ако дланите му стискаха оръжия, значи наистина ги бе заровил дълбоко в пясъка.
Но не виждаше никаква ковачница наоколо, нито огън дори.
— Не мисля — продължи старият мъж, като от време на време изпъшкваше болезнено, — не мисля, че го правя съвсем правилно обаче. Някакви тайни трябва да са замесени тук. Закаляване във вода или в купчини тор… никакъв опит нямам в такива неща. — Помълча. — Поне не мисля. Толкова много… забравено.
— Ти не си Елан — каза Калит.
Той се усмихна на думите й, но не я погледна; погледът му бе прикован в монолита.
— Но има едно нещо. Мога да назова по име, м-м, сто различни племена. Племена на Седемте града, племена на Кюон Тали, племена на Корел, племена на Дженабакъз. И всички те имат едно и само едно общо нещо помежду си, и знаеш ли кое е то?
Изчака, сякаш се бе обърнал към монолита, а не към Калит, която стоеше толкова близо до него, че можеше да го докосне.
— Ще ти кажа — продължи той след краткото мълчание. — Всяко едно от тях е изчезнало — или скоро ще изчезне. Ще се стопи и изчезне рано или късно, като всички народи. Понякога бледо подобие на кръвта им продължава да живее, да си намира нови домове, разредена, забравяща кръв. Или са само прах, дори имената им изчезват завинаги. Без никой, който да скърби за загубата… и всичко останало.
— Аз съм последната Елан — каза тя.
Той зарови ръце в пясъка по-дълбоко, толкова дълбоко, колкото можеше.
— Подготвям се… да владея най-могъщо оръжие. Мислеха да го скрият от мен. Не можаха. Оръжията трябва да се закалят, и да се закалят добре, разбира се. Те мислеха дори да го убият. Сякаш такова нещо изобщо е възможно… — Замълча. — Но пък може и да е. Ключът към всичко, виждаш ли, е чистото посичане, до средата. Чисто посичане — за това си мечтая.
— Аз мечтая за… това — промълви тя. — Яхнала съм Пъстрия кон. Намерих те в отвъдните селения — защо? Ти ли ме призова? Какво съм аз за теб? Какво си ти за мен?
Той се изсмя.
— Това вече ме развесели! Виждам накъде биеш — мислиш, че не виждам ли? Мислиш, че и за това съм сляп ли?
— Аз яздя…
— О, стига с тези глупости! Взела си нещо. Така си дошла тук, така всички идват тук. Или танцуват и танцуват, докато не пропаднат в и извън телата си. Каквото и да вземеш, отпуска те в ритъма, който съществува във всички неща — наречи го пулса на вселената, ако щеш. С достатъчно дисциплина не е нужно да взимаш нищо — което е добре, защото след десет или двайсет години поглъщане на билки или каквото и да е, повечето шамани бездруго свикват с въздействието им. Тъй че поглъщането служи само като ритуал, като разрешение за странстване. — Изведнъж движенията му спряха. — Пъстрия кон… да, зрителни халюцинации, цветове, плуващи пред очите. Племето Бивик го наричаха Туптяща рана — като разцъфващи петна кръв са имали предвид, предполагам. Туп, туп, туп… А Фенн…
— Матроната търси нашата раса — прекъсна го тя. — Старите порядки се провалиха.
— Старите порядки винаги се провалят — каза старецът. — Както и новите, най-често.
— Тя е отчаяна.
— Отчаянието носи отровни съвети.
— Нищо ценно ли нямаш да ми кажеш?!
— Тайната е в закаляването — каза той. — Това е ценното, което ще ти кажа. Оръжието ти трябва да е добре закалено. Здраво изковано, идеално наточено. Пръстът сочи право към тях, виждаш ли… е, ако това беше истинско небе, щеше да видиш.