Усмивката му бе по-скоро гримаса, отколкото израз на задоволство… и тя си помисли, че макар думите му да намекват друго, старецът може би е сляп.
— Слабост е — продължи той — да се гледа на смъртни и на богове все едно, че са на противоположни страни. Слабост. Най-основна грешка. Защото тогава, когато острието удари, ами че те завинаги остават изгубени едни за други. Е, дали разбира тя? Навярно. Но ако е така, то тя ме ужасява — защото такава мъдрост е почти… нечовешка.
Старецът се съвзе от унеса си, изправи рамене и измъкна ръцете си от пясъка.
Тя ги зяпна, зачудена що за оръжия държи… но нямаше никакви оръжия. Ръцете му, с цвета на ръжда, блестяха като излъскани.
Той ги вдигна нагоре.
— Зелено се очакваше, нали? Нефритенозелено, да, и сияещо. Но не и този път, не и за това, о, не. Готови ли са? Готови ли са да стиснат най-смъртоносното оръжие? Не мисля.
И отново навря ръцете си в пясъка.
Пешите съгледвачи, развърнали се далече на север пред главното човешко стадо, бяха забелязали самотния лагерен огън и сега се движеха към него. Прокрадваха се с невероятно умение, буквално невидими в равнината.
Един от съгледвачите, с боядисано в бяло лице, покрито с черен плат, мина покрай замръзнал неподвижно заек и той изобщо не усети воина, прокраднал се няма и на пет стъпки от него.
Малко равнини са безукорно гладки или безлики. Тази също не беше. Малки оврази и възвишения се стелеха във всички посоки. Наклонени ивици земя, подвеждащи всякакъв усет за отстояние или перспектива; могилки, скрити под туфи трева; тесни коварни долове, които няма да видиш, преди да се натъкнеш на тях. Да се движиш невидимо през тази шир означаваше да го правиш като четириногите хищници и плячка, от едно малко укритие до друго, на къси пробези и спирания, неуловим като сенките. Все пак Пустинните земи с право бяха назовани така — повечето растителност беше остъргана и широките пространства голи камъни и навят пясък подлагаха на изпитание всякое умение.
Въпреки тези ограничения съгледвачите, осемнадесет на брой, със затаен дъх се приближаваха към лагерния огън, който бяха видели. Макар всички да носеха оръжия — къси копия и чудновати извити саби, — първите оставаха затегнати на широките им гърбове, докато сабите бяха грижливо увити в плат и здраво завързани на кръста им.
Ясно беше, че към самотния бивак ги е привлякло любопитство — да открият с кого делят тази земя.
На по-малко от две хиляди крачки съгледвачите безшумно се вмъкнаха в широка падина и единственото, което вече ги осветяваше, бе бледото нефритено сияние на загадъчните странници в нощното небе.
Сърповидният им строй бавно се извърна така, че централният съгледвач продължи в челото, оформяйки върха му. Щом отрядът се доближеше още малко, водачът щеше да продължи към целта сам.
Гу’Рул стоеше и го чакаше. Огромния К’Чаин Че’Малле би трябвало да е ясно видим, но нито един от хората не го видя. Дойдеше ли време за убиване, Убиецът Шай’гал можеше да замъгли умовете на жертвите си, макар това да се оказваше ефикасно само ако жертвите не подозираха. Срещу друг Шай’гал, Стражи Дж’ан и Войници Ве’Гат такова объркване бе невъзможно.
Тези човешки същества бяха слаби, разбира се, и въпреки цялата им предпазливост светеха като маяци в очите на Гу’Рул поради телесната си топлина.
Предният съгледвач идваше право към Убиеца, който чакаше с присвити и изпънати назад криле. Шарнирните нокти на дългите му пръсти бавно излязоха от мембраните — кании, хлъзгави от парализиращата отрова, — макар че с тези човешки същества с меки кожи отрова не беше необходима.
Щом воинът влезе в обхвата му, Гу’Рул видя как се поколеба — сякаш някакъв инстинкт в него се беше пробудил, — но вече бе твърде късно. Убиецът замахна. Ноктите се врязаха в главата на мъжа от едната страна през плът и кост и силата на удара почти откъсна главата от врата.
Много преди първата жертва да е паднала, Гу’Рул вече се беше задвижил и връхлетя върху следващия воин. Ноктите се забиха в корема му, извиха се като куки под гръдния кош, Убиецът го надигна във въздуха и го запокити настрана.
Другите съгледвачи се хвърлиха в схватката и във въздуха засвяткаха ками. Две от хвърлените оръжия удариха Гу’Рул и отскочиха от дебелите му хлъзгави люспи. Хората вдигнаха копията, но Шай’гал вече беше сред тях, отбиваше паническите мушкания, ноктите му раздираха тела, главата му се люшкаше на дългия врат, челюстите трошаха черепи, захапваха и кършеха рамене. Кръв плискаше като дъжд по грубата камениста земя и изригваше на тъмна мъгла след смъртоносните удари на Убиеца.