— Не знам — заговори бавно Туул, сякаш търсеше подходящите думи, — дали мога да им помогна. Шаманите прорицатели бяха смели в първите си пророчества, разпалиха огньовете, които ни доведоха тук, но с всеки ден езиците им сякаш се съсухрят все повече, думите им изсъхват и единственото, което мога да видя у тях, е страхът в очите им.
Тя го хвана за лакътя и го задърпа с нея. Излязоха от лагера, минаха оттатък загражденията, изкопите и рововете нужници и продължиха по отъпканата от стадата в сезона на дъждовете земя.
— Трябваше да водим война срещу Тайст Едур — заговори Туул, след като се изкачиха на един хълм и се загледаха на север към далечните облаци прах. — Шаманите прорицатели претупаха набързо ритуалите си, за да намерят пътища през лабиринтите. Целият Баргаст Бяло лице се изтощи в изкупуването на зърно и продоволствие. Забързахме след Сивите мечове. — Помълча малко, после добави: — Избрахме неподходящия враг.
— Не може да се намери слава в съкрушаването на съкрушен народ — отвърна Хетан; вкусваше горчивината на собствените си думи.
— Нито народ, изтерзан от своите.
Имало беше жестоки сблъсъци около това. Въпреки че след трагичната смърт на нейния баща бе издигнат за боен водач с пълно единодушие, Онос Т’уулан почти моментално бе влязъл в конфликт с всички кланови вождове. Една война срещу империята Ледер щеше да е несправедлива война, независимо от хегемонията на едурите. Не само че ледериите не им бяха врагове, но дори техният враг, тези Тайст Едур, присвити от страх под ужасната сянка на своя император, едва ли имаха каквато и да е връзка с онези древни едури, които бяха избивали баргастите преди толкова много поколения. Цялата идея за възмездие или за подновяване на война изведнъж бе загорчала, а колкото до Туул, Имасс, който изобщо не усещаше старите забрали рани в духа на баргастите — който всъщност оставаше глух за гнева на пробудилите се баргастки богове… той бе проявил пълна нетърпимост към жадните да проливат кръв.
Междувременно старите прорицатели бяха загубили единството във визията си. Пророчеството, което в началото бе изглеждало толкова просто и ясно, изведнъж се разми от двусмислия и пося сред шаманите такова разногласие, че дори предполагаемият им водач Кафал, брат на Хетан, не успяваше да потуши разногласията. Така те се бяха оказали безполезни в борбата на воли между Туул и водачите. Все толкова безполезни бяха и сега.
Кафал бе настоял да обиколи от племе на племе — Хетан не беше виждала брат си от месеци. Но и да беше успял да поправи някоя от нанесените щети, тя не беше чула за това. Дори сред клановите шамани в този лагер долавяше най-вече смут и горчива неохота да говорят с когото и да било.
Онос Т’уулан не бе пожелал да хвърли Белите лица във война с Ледер — и волята му се беше наложила до онзи съдбовен ден, когато падна последният Оул — когато беше загинал Ток-младши. Не само кланът на самата Хетан, сенаните, се бяха отприщили, но и мрачната страст на сестрата на самия Туул, Килава.
Липсваше й тази жена. И Хетан знаеше също така, че скръбта на съпруга й се бе утежнила от заминаването й — заминаване, което той със сигурност приемаше като изоставяне от нейна страна в момент на най-голяма нужда. Хетан обаче подозираше, че смъртта на Ток — и въздействието, което бе имала тя над брат й — се бе оказала за Килава жестоко напомняне за ефимерната природа на любовта и приятелството. Затова тя беше тръгнала да преоткрие собствения си живот. Егоистичен импулс навярно, и нечестно нанесена рана на брат, който вече бе наранен от загубата.
Да, Килава заслужаваше един хубав шамар по така хубавото й лице и Хетан се закле, че тя ще е тази, която ще я шамароса при следващата им среща.
— Не виждам враг — каза мъжът й.
Тя кимна. Да, това бе кризата, поразила народа й, затова всички гледаха към своя боен водач. Нуждаеха се от посока, от цел. А той не им даваше нищо.
— Твърде много млади воини имаме — каза тя. — Обучени в древните бойни навици, жадни да видят как мечовете им пият кръв — избиването на изтощената ледерийска армия с нищо не уталожи апетитите на мъжете в собствения ни клан — но беше достатъчно, за да разпали завист и омраза буквално сред всички други.
— Нещата бяха по-прости сред Имасс — промълви Туул.
— О, глупости!
Той я изгледа рязко, след това отново извърна очи, отпуснал рамене.
— Е, ние имахме цел.
— Имахте една нелепа война срещу враг, който не изпитваше никакво истинско желание да се бие с вас. И така, вместо да се изправите пред несправедливостта, която вършехте, отидохте и призовахте ритуала на Телланн. Хитро измъкване всъщност макар и доста безумно. Какво толкова страшно има в това да погледнеш грешките си?