— Скъпа, не бива да задаваш този въпрос.
— Защо не?
Той отново я погледна в очите, но без гняв този път, а само с мрачно отчаяние.
— Би могла да откриеш, че нямаме нищо друго освен грешки.
Въпреки изгарящата топлина на утрото тя се смрази.
— О… А за теб това включва ли мен?
— Не. Говоря, за да ти помогна да разбереш един Имасс, който някога е бил Т’лан. — Помълча за миг. — С теб, с децата ни бях започнал да вярвам, че тези неща са най-сетне зад мен — ужасните грешки и бремето, което носеха всички. А после, в един миг… ми се напомня за собствената ми глупост. Никаква полза няма да пренебрегваш недостатъците си, Хетан. Заблудата е удобна, но може да се окаже фатална.
— Ти не си мъртъв.
— Не съм ли?
Тя изсумтя и извърна очи.
— Също толкова лош си като сестра си! — После рязко се обърна отново към него. — Събуди се! Твоите двайсет и седем клана спаднаха до деветнайсет — колко още трябва да изгубиш, защото не може да те притесняват да вземеш решение?
Той присви очи. И попита тихо:
— Какво решение искаш да взема?
— Ние сме Баргаст Бялото лице! Намери ни враг!
Привилегията да си близо до дома се оказваше твърде болезнена, макар Торент — последният воин на Оул — да търсеше наслада в страданието. Наказание за оцеляването, за устояването, като последна капка кръв, отказваща да се стопи в червената кал. Не знаеше какво го държи прав, дишащ, с неспиращо да тупти сърце, с мисли, провиращи се през безкрайните завеси от прах. Някъде дълбоко в себе си се молеше да намери своята единствена, чиста истина, изстискана до един ашик, излъскана от всички безчувствени ветрове и безсмислени дъждове, от вихреното сгромолясване на сезон след сезон. Малко възелче от нещо като кост, което да го препъне, да го претърколи, да го просне.
Можеше и да го намери, но подозираше, че няма. Нямаше го нужния ум. Липсваше му онази острота като у Ток Анастер, мезла, който терзаеше сънищата му. Тътен на копита, раздрано от буря нощно небе, ветрове, виещи като вълци, и единственото око на мъртвия воин, втвърдено като опал в тъмната кухина. Лице, ужасяващо с червенината си, лъснала развалина — кожата отпрана, зацапаните зъби оголени в дива усмивка — о, може би мезла наистина яздеше в сънищата на Торент, предвестник на кошмари, присмехулник над неговата драгоценна, крехка истина. Едно беше ясно — мъртвият стрелец преследваше Торент, възпламенен от омраза към последния воин Оул, и преследването бе неумолимо, стъпките на Торент се влачеха дори когато бягаше на живот и смърт, задъхваше се и врещеше — докато не се събудеше сепнат, плувнал в пот и разтреперан.
Ток Анастер сякаш не бързаше да доведе своя лов до зловещия му край. Насладата на призрака беше в гонитбата. Нощ след нощ, след нощ.
Воинът оул вече не носеше маска. Дразнещият обрив, нашарил лицето му, вече се беше махнал. Беше избрал да се остави с децата на грижите на клана Гадра, вдигнали лагера си в самия край на Оул’дан. Не беше пожелал да види опустошителната скръб на странния воин на име Туул заради смъртта на Ток Анастер.
Скоро след като бе дошъл в клана и след спадането на обрива жените на Гадра бяха проявили интерес към него, а не бяха свенливи, дори проявяваха дързост, която почти плашеше Торент — неведнъж му се беше налагало да бяга от атаките им. А напоследък десетината жени, решили да го издебнат и хванат натясно, бяха започнали да си взаимодействат.
Затова той яхваше коня си, препусваше извън лагера и прекарваше цялата дължина на слънчевата дъга далече от хищните им попълзновения. С червени кръгове около очите от изтощение, окаян в самотата си и във война със самия себе си. Никога не беше лягал с жена в края на краищата. Представа нямаше какво включва това, освен стъписващите детски спомени как вижда през открехнатите врати на колиби как притискащи се възрастни пъшкат, стенат и въздишат. Но онова бяха оули — не тези диви, ужасни баргасти, които се сношаваха с викове, лай и смях, мъжете ревяха като мечки, а жените дращеха и хапеха.
Не, всичко това бе непонятно. Защото макар да се стараеше да избяга от тези луди жени с техните боядисани лица и блестящи очи, той искаше онова, което предлагаха. Бягаше от собствената си страст и всеки път, когато го направеше, изтезанието, което си нанасяше сам, го жилеше още по-болезнено.
„Никой не заслужава такова страдание!“
Трябваше да се радва на свободата си — тук, сред просторните равнини, толкова близо до Оул’дан. Да гледа стадата бедерини — които собственият му народ така и не беше помислил да опитоми — и родара, за които сега се грижеха оцелелите деца на оулите — и да знае, че проклетите ледерии вече не ги преследват, не ги избиват… трябваше да ликува в този момент.