Нима не беше жив? Спасен? И не беше ли водачът на клана на оулите? Неоспоримият владетел на огромно племе от няколко десетки деца, някои от които вече бяха забравили своя език и говореха чуждата варварска реч на баргастите, и бяха започнали да боядисват лицата си с червена и жълта охра, и да сплитат косата си?
Яздеше в бавен тръс, вече на повече от две левги от лагера. Предната нощ стадата бяха възвили на югоизток, тъй че не бе видял нито едно по пътя си. Щом зърна баргастките псета, си помисли, че може да са вълци, но щом го видяха, затичаха право към него — нещо, което вълча глутница нямаше да направи никога — и когато се приближиха, вече видя пъстрата им къса козина, сплесканите им муцуни и малки уши. По-едри от всяка оулска или ледерийска порода, зверовете бяха изключително свирепи. До този момент го оставяха на мира, освен да се озъби някое от тях, докато препускаше към лагера.
Той издърпа пиката си от ремъка и я закрепи в стремето на десния си крак. Шест кучета, и се приближаваха… Забеляза, че са изтощени.
Дръпна юздите и ги изчака, обзет от любопитство.
Зверовете забавиха бяга си, след това го заобиколиха. Наклякаха, легнаха, с изплезени, омазани с лепкава слюнка езици.
Озадачен, Торент ги гледаше. Можеше ли просто да мине през този странен кръг и да продължи по пътя си?
Ако това бяха оулски псета, какво щеше да означава поведението им? Може би ако бяха кучета за теглене на шейни, щеше да реши, че се е приближил враг. Намръщен, Торент се изправи на стремената, примижа и се загледа на север, откъдето бяха дошли. Нищо… Заслони очи с ръка. Да, нищо на хоризонта, но над хоризонта… кръжащи птици? Вероятно.
Какво да прави? Да се върне в лагера, да намери някой воин и да му каже какво е видял? „Кучетата ви ме намериха. Налягаха около мен. Далече на север… някакви птици.“ Торент изсумтя, плесна с юздите, смуши коня си между две от излегналите се кучета и пое на север. Не си струваше да съобщава за някакви си птици — трябваше да види какво ги е привлякло.
Две от шестте кучета затичаха след него. Останалите четири се отправиха към лагера на юг.
По времето на Червената маска Торент беше познал нещо близко до удовлетвореност. Оулите бяха намерили човек, когото да следват. Истински водач, спасител. А когато бяха дошли големите победи — смъртта на стотици ледерийски нашественици в свирепи победоносни битки, — те бяха доказателство за предопределеността на Червената маска. Торент не можеше да е сигурен кога нещата бяха започнали да тръгват на зле, но помнеше погледа в окото на Ток Анастер, цинизма, изписан на чуждото му лице. И с всяка изречена от него фраза здравите основи на вярата на Торент сякаш се разтърсваха, понесли сякаш убийствени удари… докато не се появиха първите пукнатини, докато самата страстна увлеченост на Торент не се обърна против себе си, преситена и изпълнена с присмех, докато онова, което беше сила, не се превърна в слабост.
Такава бе властта на скептицизма. Шепа думи, които да разклатят увереността, като семена, хвърлени в каменен зид — нищожни стръкчета и тънки коренчета, да, но с времето събарят стената.
Самата удовлетвореност би трябвало да събуди подозрението на Торент, но тя се бе извисила пред него като чисто божество и той драговолно бе коленичил със сведена глава, за да потърси утеха в сянката й. Във всеки друг век Червената маска нямаше да успее да се наложи като пълководец на оулите. Без отчаянието, без дългия низ от поражения и трупащи се загуби, без самото унищожение, чакащо пред тях като ръба на бездна, племената щяха да са го отхвърлили — както го бяха направили вече веднъж. По-мъдри бяха тогава.
Някои сили не може да бъдат надвити. Така беше и с ледериите. Тяхната алчност за земя, нуждата им да притежават и да властват над всичко, което притежават — тези ужасни страсти пълзяха като напаст и тровеха душите на врага. Щом треската да се гледа на света като тях пламнеше като пожар в нечий мозък, войната свършваше, поражението ставаше неотвратимо.
Дори тези баргасти — неговите варварски спасители — бяха обречени. Търговците ак’рини вдигаха становете си срещу охранителните линии. Конетърговци д’расилани превеждаха стадо след стадо в общо взето безсмислен парад покрай лагера и от време на време някой воин избираше някое от по-едрите животни, оглеждаше го и след това с презрителен смях го връщаше в табуна. Скоро, убеден беше Торент, щеше да дойде достатъчно висока и едра порода, и толкова.
Нашествениците не остават нашественици завинаги. Рано или късно стават не по-различни от всяко друго племе или народ в една страна. Езиците се смесват, навиците се разменят като пари и скоро всички започват да гледат на света еднакво. А ако този светоглед е погрешен, то нещастието е гарантирано — буквално за всеки и буквално завинаги.