Животните воняха на смърт, да.
А дивите вълци в пустошта, които й бяха дали живот, виеха с утрото своя разказ за ужас.
Отново насочи вниманието си на север.
Да, най-първото й семейство й осигури свята закрила с легендата, наречена „намирането на момичето“ — никой баргаст нямаше вече да преследва животните и дори на ак’рините им бе разказана историята за раждането й сред глутницата и за намирането й от самотния воин. Благословената от духове, казваха вече всички, щом я погледнеха. Владетелката на хиляда сърца.
Отначало това прозвище, последното, я смущаваше. Но спомените й бавно се пробуждаха с всеки ден, в който отрастваше, все по-висока и с по-остър поглед. Да, побрала беше в себе си хиляда сърца, дори повече. Вълчи дарове. Мляко, което беше сукала, мляко от кръв, мляко на хиляда избити братя и сестри. А не помнеше ли нощ на ужас и избиване? Нощ на бягство в тъмното?
Говореха за легендата й и дори шаманите прорицатели й поднасяха жертвоприношения и идваха да се докоснат до нея, за да облекчи тревогата, изписана на лицата им.
А сега Великият магьосник, Приемникът на баргастките богове, мъжът, наречен Кафал, бе дошъл при клана Гадра, за да говори с нея, да подири душата й, ако тя го позволи.
Дивите вълци й виеха, умовете им се бяха слели в объркана глъч от страх и тревога. Неспокойни за детето си, да, и за едно бъдещо време, когато бурите назряваха от всички посоки. Вълците разбираха, че тя ще е в самия център на онзи небесен пожар. Молеха да пожертват собствения си живот, за да може тя да живее. А това тя нямаше да позволи.
Ако беше благословена от духове, то вълците бяха духовете, които я бяха благословили. Ако беше същество, достойно за почитание тук сред баргастите, значи беше само един символ на дивото и тъкмо това диво трябваше да бъде почитано — стига да можеха да разберат това.
Погледна отново през рамо към наплашените кучета и за миг я обзе жал за това, което можеше да са зверовете, ако тяхната дивост не беше така окована.
Бог, деца мои, не ни очаква в дивото. Бог, деца мои, е самото диво.
Вижте законите му и се смирете.
В смирението намерете мир.
Но знайте това: мирът невинаги е живот. Понякога мирът е смърт. Пред лицето на това как може да не си смирен?
Дивите закони са единствените закони.
Щеше да предаде тези думи на Кафал. Щеше да види на лицето му въздействието им.
А след това щеше да му каже, че кланът Гадра ще умре и че много други кланове на Баргаст ще го последват. Щеше да го предупреди да гледа към небесата, защото от небесата идеше смъртта. Щеше да го предупреди да не предприема повече пътувания, а да се върне в своя клан. Трябваше да сключи мир с духа на своя род. Мирът на живота, преди да дойде мирът на смъртта.
Около кучетата се бяха събрали воини с готови за бой оръжия. Напрежението се изливаше от тях на вълни и се стелеше из целия лагер. След малко измежду двайсетината струпали се щеше да бъде избран боен водач. Съжаляваше ги всички, но най-вече този обречен водач.
Вятър задуха от изток, разроши избелялата й от слънцето коса и зашепна в нея като в сухи треви. А вонята на смърт все още изпълваше сетивата й.
Лицето на Кафал бе наедряло, станало беше по-грубо, отколкото в младостта, между веждите му и покрай устните се бяха врязали дълбоки бръчки на умора и гнет. Преди години, в една яма под пода на един храм, беше говорил с Благославящия, с малазанския капитан Гъноуз Паран. И в стремежа си да го впечатли — да докаже, че по някакъв начин мъдростта му надделява над малкото му години — беше изрекъл думи, които бе чул от устата на баща си, преструвайки се, че са негови.
„Мъж, който притежава власт, трябва да действа решително… иначе властта изкапва между пръстите му.“
Наблюдението, макар несъмнено да беше вярно, сега отекваше горчиво. Гласът, който го беше изрекъл тогава, беше съвсем не на място. Нямаше никакво право на онези думи. Кафал не можеше да повярва на собствените си претенции, изречени от онова по-младо негово „аз“, от онзи дързък, наивен глупак.
Една безсмислена, глупава злополука беше отнела баща му, Хъмбръл Тор. При цялата власт, която бе притежавал грамадният мъдър воин, нито мъдростта, нито самата власт му бяха помогнали срещу слепия шанс. Урокът бе ясен, посланието — мрачно и смиряващо. Властта не беше доказателство срещу нищо и това бе единствената мъдрост, която си струваше да бъде разбрана.
Чудеше се какво ли е станало с онзи окаян малазански капитан, избран и прокълнат (а всъщност имаше ли изобщо някаква разлика между двете?). И се чудеше също така защо сега копнееше да поговори с Гъноуз Паран, да размени няколко фрази, този път по-искрени, по-отмерени, изпълнени с повече знание. Да, младите бяха бързи в преценките си, бързи в своя укор към туткавите според тях стари. Младите нищо не разбираха от цената на трезвия размисъл.