В очите на тогавашния Кафал Гъноуз Паран бе нерешителен. Жалко, обезсърчаващо нерешителен. Ала за днешния Кафал, тук, на тази чужда равнина, под чужди небеса, онзи малазанец отпреди години с право бе проявявал предпазливост, измервана с благоразумие, за което Кафал се беше оказал ужасно сляп. „Така измерваме един живот, така градим моста от онова, което сме били, към това, което сме. Гъноуз Паран, поглеждаш ли изобщо надолу? Замръзваш ли изобщо някога пред тази бездънна пропаст долу?“
„Мечтаеш ли изобщо да скочиш?“
На Онос Т’уулан бе дадена цялата власт, която бащата на самия Кафал бе притежавал някога, и в това нямаше нищо незаслужено. А ето че бавно, неумолимо тя изкапваше между пръстите на стария воин. Кафал нищо не можеше да направи, за да го спре — беше също толкова безпомощен, колкото самия Туул. За сетен път слепият шанс бе заиграл против баргастите.
Когато до него стигна вестта, че бойни кучета са се върнали в лагера — дошли без придружители и съобщаващи с това, че нещо е сполетяло групата съгледвачи — и че се оформя бойна група, която да тръгне назад по дирята им, Кафал облече наметалото си от кожа на бедерин, изпъшка под тежестта му и срита свитата на пода на палатката дрипава рошава кукла.
— Събуди се.
Стиската овързани клечки плю на пода и се озъби, докато се изправяше лениво.
— Много смешно. Уважавай по-старите от теб. О, Велики магьоснико.
Иронията, процедила се от титлата като мъзга, накара Кафал да потрепери, а после той се изруга наум, щом Таламандас изсумтя насмешливо, видял ефекта от подигравката си.
— Трябваше отдавна да сме те изгорили на клада.
— Твърде много ме цениш, за да си позволиш това. Аз пътувам по лабиринтите. Нося съобщения и се разправям с чужди богове. Говорим за изключително важни неща. Война, измени, съюзи, измени…
— Повтаряш се.
— … и война.
— А баргастките богове доволни ли са от усилията ти, Таламандас? Или ръмжат от яд, докато щъкаш насам-натам по повелята на човешки богове?
— Те не могат да живеят в изолация! Ние не можем! Те са упорити! Липсва им всякаква изтънченост! Смущават ме!
Кафал въздъхна и пристъпи навън.
Куклата от клечки пъргаво заситни след него.
— Ако се борим сами, всички ще умрем. Трябват ни съюзници!
Кафал спря и погледна надолу, зачуден дали Таламандас всъщност не е луд. Колко пъти можеха да повтарят същия този разговор?
— Съюзници срещу кого? — попита той, както беше правил безброй пъти.
— Срещу онова, което иде!
И ето го, същия безсмислен отговор, отговор, който нито Кафал, нито Туул можеше да използва. Великият магьосник изсъска обезсърчено и закрачи отново, без да обръща повече внимание на ситнещия след него Таламандас.
Бойната група беше напуснала лагера и вече изкачваше на бегом височината на север. Щом прехвърлеха билото, щяха да се скрият от поглед.
Кафал видя детето вълк, Сеток — стоеше в края на лагера, гледаше след воините и нещо в стойката й издаваше, че копнее да затича след тях, озъбена и настръхнала, жадна да се включи в лова.
Нямаше съмнение, че Сеток е ледерийка, но това потекло бе само на повърхността — кожата й, чертите й, следите от бащата и майката, които я бяха родили и след това изгубили. Но вроденият отпечатък от цивилизация след това бе изчезнал, заличен. Върната беше на дивото, принесена в жертва девица, чиято душа бе погълната цялата. Сега беше на вълците и може би на Вълчите бог и богиня, Господаря и Господарката на Зверския трон.
Баргастите бяха дошли да намерят Сивите мечове, да се бият на тяхна страна — с вярата, че Ток Анастер и армията му познават чакащия ги враг. Баргастките богове бяха жадни да служат на Тогг и Фандърей, да тичат с дръзката глутница в търсене на кръв и слава. Бяха, както Кафал вече разбираше, по-лоши от деца.
От Сивите мечове не бе останало нищо повече от гниеща плът, когато първите съгледвачи ги намериха.
Толкова със славата.
Дали Сеток бе наследила благословията, дадена някога на Сивите мечове? Дали беше сега детето на Тогг и Фандърей?
Дори Таламандас не знаеше.
— Не нея! — изръмжа стиската клечки зад него. — Прогони я, Кафал! Изхвърли я в пустините, където й е мястото!
Но той продължи. Когато стигна на десетина крачки от нея, тя за миг се обърна към него, но после отново се загледа към пустите земи на север. Той спря до нея.
— Те ще умрат — промълви тя.