— Какво? Кои?
— Воините, които тръгнаха току-що. Ще умрат като отряда съгледвачи. Намерихте врага, Велики магьоснико… но е погрешният враг. Отново.
Кафал рязко се обърна. Видя Таламандас клекнал в тревата на пет крачки зад тях.
— Догони ги — рече той на куклата от клечки. — Догони ги и ги върни.
— Не вярвай на приказките й!
— Това не е молба, Таламандас.
Куклата се изкикоти присмехулно, врътна се и драсна като ужилен от пчела заек по дирята на бойната група.
— Няма полза — каза Сеток. — Целият клан е обречен.
— Такива изявления ме уморяват — отвърна Кафал. — Ти си като отровен трън в сърцето на този клан. Отнемаш силата и гордостта му.
— За това ли си дошъл? — попита тя. — Да… извадиш този трън ли?
— Ако трябва.
— Тогава какво чакаш?
— Искам да знам източника на изявленията ти, Сеток. Видения ли те обсебват? Духове ли навестяват сънищата ти? Какво си видяла? Какво знаеш?
— Риназаните шепнат в ухото ми — отвърна тя.
Дразнеше ли го?
— Крилатите гущери не шепнат нищо, Сеток.
— Нима?
— Да. Само безсмислици ли имаш да ми кажеш? Нищо ли друго не съм освен обект на презрението ти?
— Воинът Оул, онзи, когото наричат Торент, е намерил бойната група. И той се опитва да ги убеди като куклата ти. Но… бойният водач е млад. Безстрашен. Защо глупците избират хора като него?
— Когато по-стари воини видят глутница бойни псета да се довлече в лагера сама, се събират да обсъдят въпроса — каза Кафал. — Младите грабват оръжията и очите им блясват.
— Чудно е, че някои воини изобщо успяват да остареят.
„Да. Чудно е.“
— Оулът ги убеди.
— Не Таламандас?
— Не. Казват, че мъртвите магьосници никога нямат нещо добро за казване. Казват, че твоята стиска клечки коленичи в нозете на Жътваря на смърт. Наричат го малазанска кукла.
„В името на всички духове, не мога да възразя на нищо от това!“
— Ти усещаш всичко, което става в тези равнини, Сеток. Какво знаеш за врага, който е убил съгледвачите?
— Само това, което шепнат риназаните, магьоснико.
„Отново крилатите гущери… духове на бездната!“
— В нашето отечество, по високите пустинни плата, има по-малка разновидност, наричахме ги ризани.
— По-малка, да.
Той се намръщи.
— В смисъл?
Тя сви рамене.
— Просто това. По-малка.
Искаше му се да я разтърси за раменете, да изтръгне тайните й.
— Кой уби съгледвачите?
Сеток оголи зъби, но не се обърна към него.
— Вече ти казах, Велики магьоснико. Кажи ми, виждал ли си зелените копия в небето нощем?
— Разбира се.
— Какво са те?
— Не знам. Знае се, че е имало неща, падали от небето, докато други просто преминават като пламнали фургони, прекосяват небесната твърд нощ след нощ, седмици или месеци… а след това изчезват също тъй загадъчно, както са се появили.
— Безразлични към света долу.
— Да. Твърдта е осеяна с безброй светове, не по-различни от нашия. За звездите и за огромните горящи фургони ние сме като прашинки.
Тя се обърна и го изгледа.
— Това е… интересно. В това ли вярват баргастите?
— В какво вярват вълците, Сеток?
— Кажи ми, когато ловец хвърли копие по бягаща антилопа, ловецът цели ли се в нея?
— И да, и не. За да удари точно, ловецът трябва да хвърли пред антилопата — на пътя, по който тя ще мине. — Погледна я замислено. — Да не би да ми казваш, че тези копия от зелен пламък са копията на ловец и че ние сме антилопата?
— А ако антилопата кривне?
— Един добър ловец няма да сгреши.
Бойната група се бе появила на височината, придружена от воина Оул на коня му и още две кучета.
— Ще ида при Столмен — каза Кафал. — Той ще поиска да говори с теб, Сеток. — Помълча, после добави: — Може би бойният водач на Гадра ще успее да изтръгне по-ясни отговори от теб, защото аз със сигурност се провалих.
— Вълците са достатъчно ясни, когато говорят за война — отвърна тя. — Всичко друго ги обърква.
— Значи наистина служиш на Господаря и Господарката на Зверския трон. Като жрица.
Тя сви рамене.
— Кой е врагът? — попита отново Кафал.
Сеток го погледна.
— Врагът, Велики магьоснико, е мирът.
И се усмихна.
Ръфащите бяха издърпали тялото на Висто на десетина крачки встрани на равното, но нещо ги беше предупредило да не ядат съсухрената сбръчкана плът на мъртвото момче. На разсъмване Бадале и още няколко други отидоха и се струпаха около изсъхналото изтърбушено телце на някогашния Висто.
Другите зачакаха Бадале да намери думите си.
Рут позакъсня, защото трябваше да нагледа Хелд и да я повие. Когато дойде, Бадале вече бе готова.
— Чуйте ме тогаз — проговори тя. — За свършека на Висто.