Издуха мухите от устните си и огледа лицата около себе си. Имаше едно изражение, което искаше да намери, ала не можеше. Дори да си го спомни как изглеждаше й беше трудно, невъзможно направо. Изгубило й се беше, честно. Но го искаше и знаеше, че ще го познае, стига да го види пак. Изражение… някакво изражение… какво беше? След малко заговори:
Винаги изчакваха, без да знаят дали е свършила, докато не станеше съвсем ясно, че е свършила. Този път тя погледна надолу към Висто. Яйцата на ездачите сатра бяха полепнали като трохи по устните на Висто, все едно беше нагъвал сладкиш. Възрастните червеи бяха изпълзели навън през сдъвкания му стомах и никой не знаеше къде са отишли, в земята може би — правеха всичко това през нощта.
Може би някои от Ръфащите бяха проявили непредпазливост, с настървените им и вечно гладни за плът челюсти, което щеше да е добре, тъй като по-малко от тях щяха да са достатъчно силни, за да нападат ребърчатата змия. Нямаше да е зле, ако им се наложеше да се влачат далече от колоната, все повече да изнемощяват, както ставаше с децата, докато не паднат от изтощение и не престанат да бъдат неприятност. С това човек можеше да преживее, също като с враните и лешоядите горе. Животните показваха добре как да се осланяш на търпението, нали?
Тя вдигна глава и като по сигнал останалите се обърнаха и бавно тръгнаха към пътя, където чакаха онези, които все още можеха да се държат на крака и се подготвяха за дневния преход.
— Харесвах Висто — промълви Рут.
— Всички харесвахме Висто.
— Не трябваше.
— Не.
— Защото така е по-тежко.
— Ездачите сатра също харесваха Висто. Дори повече от нас.
Рут премести Хелд от свивката на дясната си ръка в свивката на лявата.
— Побеснял съм като Висто вече.
Брейдерал, появила се и тръгнала в главата на змията едва преди два дни — може би беше дошла от тялото на змията, може би отнякъде другаде, — се приближи и застана до тях. Сякаш искаше да стане част от нещо, нещо, нагласено от Рут, Хелд и Бадале. Но каквото и да беше това нещо, нямаше място в него за нея. Свършекът на Висто не оставяше дупка. Пространството просто се беше затворило.
Освен това нещо в това високо кокалесто момиче притесняваше Бадале. Лицето й беше твърде бяло въпреки изгарящото слънце. Напомняше на Бадале за мършавите… как им казваха? Квизитори? Квидатори? Квидаторите май, да, мършавите, дето бяха по-високи от всички други и от височината си виждаха всичко и командваха всички, и като кажеха: „Гладувай и мри“, ами, точно това правеше всеки.
Ако знаеха за Чал Манагал, щяха да са ядосани. Може би дори щяха да я подгонят и да намерят главата й, да намерят Рут и Бадале, а след това да направят онова Квидаторско нещо с ръцете си, онова, когато кършеше вратовете на хора като Рут и Бадале.
— Щяхме да сме… Квидирани докрай.
— Бадале?
Тя вдигна очи към Рут, издуха мухите от устните си, а след това — без да забелязва Брейдерал, все едно че не съществуваше — бавно тръгна към ребърчатата змия.
Пътят се изпъваше напред, прав като обида към природата, а в далечния край на каменистата безжизнена земя хоризонтът блещукаше като покрит с натрошено стъкло. Чу зад себе си дращещите стъпки на Рут, след това леко възвиха, когато той тръгна към челото на колоната. Можеше да е втората след него, но Бадале нямаше да върви с него. Рут си имаше Хелд. Това бе достатъчно за Рут.
Бадале си имаше думите, а това бе повече от достатъчно.
Видя, че Брейдерал тръгна след Рут. Двамата бяха почти еднакви на ръст, но Рут изглеждаше по-слабият, по-близо до свършека от Брейдерал, и като видя това, Бадале за миг изпита гняв. Трябваше да е обратното. Рут им трябваше. Брейдерал не им трябваше.
Освен ако не се канеше да заеме мястото на Рут, когато Рут най-сетне се прекършеше. Освен ако не се канеше да е новата глава на змията, плъзгавият й език, зъбатите й челюсти. Да, може би Бадале виждаше точно това. И Брейдерал щеше да вдигне Хелд, увита хубаво и предпазена от слънцето, и всички отново щяха да тръгнат някой ден, поведени от нея вместо от Рут.
Това беше понятно донякъде. Не по-различно, отколкото при глутниците на Ръфащите — когато водачът се поболееше или окуцееше, или просто престанеше да е достатъчно силен, ами да, тогава друг Ръфащ се появяваше и започваше да тича редом до него, идваше точно за този момент. За да поеме. За да продължат нещата.