Не по-различно от това, което синове правеха на бащи и дъщери, правеха на майки, и принцове на крале, и принцеси на кралици.
Брейдерал крачеше почти до Рут, там, в челото. Може би говореше с Рут, а може би не. За някои неща няма нужда да се говори, а пък и Рут не беше от онези, които ще ти кажат много.
— Не харесвам Брейдерал.
И да я чу някой наблизо, не го издадоха.
Бадале издуха накацалите мухи. Трябваше да намерят вода. Дори само половин ден още без нея и змията щеше само на ребра да стане, особено в тази горещина.
Тази сутрин тя правеше това, което правеше винаги. Хранеше се с думи до насита, пиеше дълбоко пространствата помежду им и беше луда — толкова луда, — че нищо от това не й даваше никаква сила.
Садик беше вторият тръгнал след Рут — Хелд беше първата. Сега вървеше с първата раздърпана групичка, четири деца, на няколко крачки зад Рут и новото момиче. Бадале беше малко по-назад, в следващата групичка. Садик я боготвореше, но нямаше да се доближи до нея, все още не, защото нямаше смисъл. Самият той почти нямаше думи — беше изгубил повечето от тях в самото начало на пътуването. Стига да беше достатъчно близо, за да чува Бадале, беше доволен.
Тя го хранеше. С онова, което казваше, и с онова, което виждаше. Държеше го жив.
Мислеше си за онова, което бе казала за свършека на Висто. За това как част от него не беше вярно, онова дето Висто не помнел нищо за мястото, от което бил дошъл. Помнил беше твърде много всъщност. Тъй че Бадале нарочно бе казала неистина за Висто. За свършека му. Защо го беше направила?
„Защото Висто си отиде. Думите й не бяха за него, защото той си отиде. Бяха за нас. Казваше ни да се откажем от спомнянето. Да се откажем, тъй че когато го намерим отново, всичко да е като ново. Не самото спомняне, а нещата, които си ще си спомним. Градовете и селата, и семействата, и смехът. Водата и храната, и пълните стомаси. Това ли ни казваше тя?“
Е, той си беше изял храната за днес, нали? Бадале беше щедра в това отношение.
Ходилата му бяха като табани от щавена кожа. Почти не ги усещаше и това беше облекчение, след като камъните по пътя бяха остри и много други имаха накървавени стъпала, от което им беше трудно да вървят. По земята от двете страни на пътя беше още по-лошо.
Бадале беше умна. Беше мозъкът зад челюстите, езикът. Поемаше онова, което очите на змията виждаха. Придаваше смисъл на онова, което езикът вкусваше. Даваше имена на нещата в този нов свят. За пеперудите, които се преструваха на листа, и дърветата, които канеха пеперудите да са листа, тъй че пет дървета да си делят една група листа, а щом дърветата огладнееха, листата отлитаха да търсят храна. Никое друго дърво не можеше да прави това, тъй че никое друго дърво не живееше в Елан.
Говореше за джавалите, месоядните птици, не по-големи от врабци, които първи се спускаха върху тяло, щом паднеше, и с острите си клюнове мушкаха и пиеха. Понякога джавалите дори не чакаха тялото да падне. Садик ги беше виждал да нападат ранен Ръфащ, дори лешояди и врани. Понякога се нападаха и едни-други, като се настървяха.
Ездачите сатра и това, което бяха направили с бедния Висто, и изтичащите червеи, които се движеха на врящ килим, избутваха се под трупа и се гърчеха в сянката му. Хапеха и се квасеха в онова, което изкапваше, а щом земята омекнеше, отиваха долу, успели най-сетне да разкъсат кожата на изгорялата пръст.
Садик гледаше в почуда този нов свят, слушаше с благоговение как Бадале дава имена на странните неща и прави нов език за всички тях.
Някъде към обед намериха водна дупка. Разнебитени останки от вдигната набързо ограда за животни обкръжаваха плитка кална яма.
Змията спря, а след това започна бавно, мъчително пълзене навътре и навън от кипналата кал. Самото чакане уби десетки деца, а докато излизаха от блатясалата чернилка, някои падаха и започваха да се гърчат, свити на кълбо и с пълни с кал черва. Някои се изпущаха и омърсяваха за всички, които идваха след тях.
Беше поредният лош ден за Чал Манагал.
По-късно следобед, в най-жестокия пек, зърнаха сивкав облак на хоризонта напред. Ръфащите започнаха да вият, да скачат и да се въртят от ужас, а щом облакът се понесе към тях, кучетата най-сетне побягнаха.
Онова, което приличаше отдалече на дъжд, не беше дъжд. Онова, което приличаше на облак, не беше облак.
Бяха скакалци, но не от обикновените скакалци.
Лъскави крилца, роякът — изпълнил половината небе, а след това — цялото небе, оглушително щракане във въздуха — шумоленето на крила, изщракването на отварящите се челюсти — всяко същество един пръст дълго. От недрата на облака, докато поглъщаше колоната, се понесоха бръмчащи топки, в които насекомите се бяха струпали почти плътно. Щом някоя от тях удареше в скупчена групичка деца, изригваха писъци на болка и ужас — лъсваше червено месо, а след него кост — а след това роякът помиташе напред, като оставяше зад себе си валма коса и купчини лъскава кост.