Тези скакалци ядяха месо.
Това бе първият ден на Елитрите.
5.
Споменът на ефрейтор Тар за баща му можеше непълно да се сумира в един-единствен цитат, кънтял през цялото детство на Тар като смъртни талиански камбани. Сурово и гръмко отекваща фраза, която пердашеше свития от страх син.
— Съчувствие? Да, имам съчувствие — към мъртвите и никой друг! Никой на тоя свят не заслужава съчувствие, освен ако не е мъртъв! Разбираш ли ме, сине?
„Разбираш ли ме, сине?“
Да, сър. Добри думи, за да те направят войник. Пазят мозъка да не стане прекалено… задръстен. С неща, които могат да го отвлекат да не държи щита точно както трябва, да не мушка с късия си меч точно където трябва. Беше от този вид дисциплина, който други можеха да нарекат твърдоглава глупост, но това само показваше, че повечето хора не разбират войнишкия занаят.
Започваше да открива, че ученето на някои хора на дисциплина не е лесно. Крачеше покрай дългата редица ледерийски войници — и да, това определение беше жалка подигравка, — които стояха в поза, минаваща за „мирно“ сред тия туземци. Под жарката слънчева светлина почервенелите лица капеха като стапящ се восък.
— Бригада Харидикт — изръмжа Тар. — Що за име?! Кой, в името на Качулатия, е бил тоя Харидикт… не, не ми отговаряй, проклет глупак! Някой некадърен генерал или още по-лошо, някоя търговска къща, имала щастието да ви накипри с униформата на дома си. Търговци! Бизнесът няма място във военщината. Ние изградихме империя на три континента, като го държахме настрани! Търговците са лешоядите на войната и клюновете може да приличат на усмивки, но от мен го знайте, те са си само клюнове.
Спря, изчерпал словесния си репертоар, и махна на Кътъл, който пристъпи напред с корава усмивка — идиотът обичаше тази „ебаси“ роля, както се наричаше сега („Ледериите имат старши сержанти; ние малазанците имаме ебаси сержанти, и го казвайте през зъби, когато го казвате, момчета, гледайте шегата да си остане между нас“ — тъй рече Рутан Ръд, а това, бе решил Тар там и веднага, беше войник).
Кътъл беше широк в раменете и стабилен, идеално пасваше на ролята. По-широк от Тар, но с половин глава по-нисък, което означаваше, че Тар пасва още по-добре. Никой от тези жалки пародии на войници изобщо не можеше да се мери с който и да е от двамата малазанци в каквото и да е за повече от двайсет удара на сърцето, и това беше ужасната истина. Бяха меки. Не мекушави — меки.
— Тази бригада — заговори Кътъл високо и с презрение — е загуба на място!
Замълча и огледа свирепо лицата, които започваха бавно да се изопват от обидата.
Крайно време. Тар продължи да ги наблюдава, пъхнал палци в оръжейния си колан.
— Да — продължи Кътъл, — слушал съм пиянските ви приказки… — Тонът му ги подканяше сякаш да седнат на масата му: вещ, разумен и едва ли не скапано… съчувствен. — И да, виждал съм лично оная груба, гадна свинщина, която тук наричате „магия“. Недисциплинирана — без ей тоничко финес — брутална сила, но нищо умно в нея. Тъй че за вас, нещастници, боят означава да ядете пръст, а бойното поле е там, където умират стотици, без никаква сериозна причина. Вашите магове са превърнали войната в една жалка, безполезна шега… — Извъртя се рязко към един войник и опря нос в неговия. — Ти! Колко пъти тази бригада е понасяла петдесет или повече процента в едно сражение?
Войникът — а Кътъл беше избрал добре — почти изръмжа в лицето му: