— Седем пъти, ебаси сержант!
— Седемдесет и пет процента загуби?
— Четири, ебаси сержант!
— Деветдесет процента загуби?
— Веднъж, ебаси сержант, но не деветдесет — сто процента, ебаси сержант.
Ченето на Кътъл увисна.
— Сто?
— Тъй вярно, ебаси сержант!
— Ометени до последния войник?
— Тъй вярно, ебаси сержант!
Кътъл — лицето му беше станало мораво — изрева:
— И нито веднъж ли не ви хрумна — на който и да е от вас, — че може да се оправите по-добре, ако избиете всичките си магове в самото начало на битката?
— Но тогава другата страна ще…
— Преговаряте първо с тях, разбира се — всички се разбирате да изколите кучите синове! — Обърна се рязко и вдигна ръце. — Вие не водите войни! Вие не се биете в битки! Вие просто се строявате и правите нови гробища! — Отново се завъртя към тях. — А бе всички вие идиоти ли сте?
Застаналият на един балкон с изглед към парадния плац Брис Бедикт потрепери. До него, застанала в сянката, кралица Джанат изсумтя, след което промълви:
— Има право, знаеш ли.
— За момента е почти без значение — отвърна Брис. — Малко сериозни магове са ни останали, а и те са се изпокрили. Изглежда, е в ход някаква тиха революция и подозирам, че щом прахта улегне, цялата дисциплина на магиката ще е преобразена. — Помълча и добави: — Във всеки случай не това ме обезпокои, докато слушах онзи войник долу. Притеснява ме идеята им да взимат нещата в собствените си ръце.
— Подкана за бунт — съгласи се Джанат. — Но човек може да го погледне и другояче. Начинът им на мислене на свой ред държи командирите им нащрек. Да изпълняваш заповеди е едно, но ако тези заповеди са самоубийствени или просто глупави…
— Мисълта, че войниците ми подлагат на съмнение всеки мой ход, едва ли вдъхва увереност. Започвам да съжалявам, че наехме тези малазанци за преустройството на ледерийската военна система. Може би начинът, по който правят нещата, върши работа за тях, но от това не следва задължително, че ще работи и за нас.
— Може би си прав, Брис. Има нещо необичайно в малазанците. Намирам ги за очарователни. Представи си, цяла цивилизация, която не търпи глупаци.
— Според това, което чух, това не ги предпазва от измяна — изтъкна Брис. — Собствената им императрица е била готова да ги пожертва до един.
— Но те не са коленичили под брадвата, нали?
— Схващам мисълта ти.
— Съществува обмен на доверие между управляващия и управлявания. Наруши ли се от която и да е посока, взаимните споразумения се анулират.
— Гражданска война.
— Освен ако онеправданата страна има избора просто да напусне. Стига да не се интересува от отплата или възмездие.
Брис се замисли за това, докато продължаваше да гледа безмилостното насилие над ледерийските му войници от страна на двамата Ловци на кости долу на двора.
— Може би все пак имат на какво да ни научат — каза накрая.
Кътъл се доближи до Тар и изсъска:
— Богове на бездната, ефрейтор, те са по-зле и от овце!
— Много са бити, това им е проблемът.
— Какво правим с тях тогава?
Тар сви рамене.
— Освен пак да ги набием, друго не се сещам.
Очичките на Кътъл се присвиха.
— Нещо не ми звучи добре.
Тар се намръщи.
— Знам. Но друго не ми хрумва. Ако имаш друга идея, давай, сапьор.
— Ще ги накарам да помаршируват — това ще ми даде време да помисля.
— Там долу трябва да има някаква хитра стратегия — заключи след малко Брис и се обърна към кралицата. — Май трябва да се явим при Техол — той спомена нещо за среща преди срещата с адюнктата.
— Всъщност беше Бъг. Техол предложи среща, за да обсъдим идеята на Бъг за среща преди… о, чуй само как говоря! Този човек е като зараза! Да, хайде, да тръгнем целеустремено към моя съпруг — твоя брат — и поне да разберем каквото трябва да се разбере, преди малазанците да са ни скочили. Какво ли си мислят те? Кралят ни ходи облечен по одеяло!
Ръката на Лостара Юил пропълзя към ножа на бедрото й и се отдръпна. Някакъв глас шепнеше в главата й, че оръжието й се нуждае от почистване, но тя тъкмо го беше почистила и наточила няма и преди една камбана време, и дори канията беше нова. Беше съвсем нелогично. Нямаше никакъв смисъл. Да, тя разбираше причините за своята обсебеност. Извратени, жалки причини, но пък забиването на нож в сърцето на мъжа, когото бе обичала, нямаше как да не остави незаличимо петно върху душата й. Ножът се беше превърнал в символ — щеше да е глупачка, ако не разбираше това.
Все пак ръката я сърбеше отчаяно да извади ножа.
Мъчеше се да се разсее, като гледаше как Юмрук Блистиг крачи покрай отсрещната стена и измерва килия, която никой друг не можеше да види — но тя знаеше размерите й. Шест крачки на дължина, около две на ширина, таванът толкова нисък, че да го принуди да се изгърби, подът гладко изтъркан, почти излъскан. Лостара разбираше този вид изобретение, цялото усилие да се погрижиш решетките да са здраво стегнати, ключалката да е здрава и ключът — хвърлен в морето.