Юмрук Кенеб също го гледаше и се справяше чудесно с нелеката задача да не споделя мислите си. Само той седеше до масата, привидно отпуснат, макар Лостара да знаеше много добре, че е сигурно също толкова натъртен и пребит, колкото и тя — проклетото „четене“ на Фидлър ги беше оставило всички в много лоша форма. Да те пребият до безсъзнание никога не е приятно преживяване.
Влезе Бързия Бен. Около Висшия маг витаеше аура на виновност, което изобщо не беше нещо ново. Въпреки цялото му перчене, обвиненията се лепяха по него като мухи по паяжина. Разбира се, че криеше тайни. Разбира се, че играеше невидими игри. Той беше Бързия Бен, последният оцелял магьосник на Подпалвачите на мостове. Смяташе, че надхитрянето с боговете е забавна игра. Но дори той беше изял бой на четенето на Фидлър и това би трябвало да го е посмирило.
Той ги изгледа примижал, после тръгна с полюшваща се походка към масата, издърпа стола до Кенеб, седна и започна да барабани с пръсти по лакираната повърхност.
Нямаше много смирение тук.
— Къде е тя? — попита Бързия Бен. — След една камбана се виждаме с краля — трябва да уговорим какво правим.
Блистиг — беше започнал отново да крачи — изсумтя и подхвърли:
— Тя вече го е уговорила. Това е само учтивост.
— Откога адюнктата се интересува от учтивости? — отвърна Бързия Бен. — Не, трябва да обсъдим стратегии. Всичко се промени…
— Какво се е променило, Висш маг? — попита Кенеб. — След четенето ли? Може ли да си малко по-подробен?
Магьосникът се ухили.
— Мога, но може би тя не иска.
— Тогава ние останалите да вземем просто да ви оставим да се оправяте двамата, а? — възкликна Блистиг ядосано. — Освен ако самолюбието ви не държи на публика.
— Публиката винаги е полезна за самолюбието, Блистиг.
Лостара въздъхна. Грижите им изобщо не я засягаха. Всъщност изобщо не я интересуваше къде ще свърши тази безсмислена армия. Може би адюнктата просто щеше да разформирова жалката сган, да ги уволни и изхвърли всичките. Ледерас беше достатъчно хубав град, макар и малко твърде влажен за вкуса й — навътре в сушата сигурно беше по-сухо, далече от тази затлачена река.
Знаеше, че подобен изход не е вероятен, разбира се. Беше невъзможен всъщност. Тавори Паран може и да не робуваше на пристрастеността на благородническата класа към материалните притежания. Но Ловците на кости бяха изключение. Това беше нейната армия. И тя не искаше да се кипри на някой рафт като скъпоценна дрънкулка. Не, тя искаше да я използва. „Може би дори докрай.“
Което бе причината всички да дойдат тук. Блистиг и Кенеб, Бързия Бен и Синн. Рутан Гъд — не че той изобщо си правеше труда да присъства на заседания — и Абрин, и самата Лостара. Добави към това осем и половина хиляди войници под личната команда на Тавори, редом с Изгорените сълзи и перишите, и всичко това, според Лостара, задоволяваше благородническата алчност, която можеше да таи адюнктата, че и отгоре.
Не беше чудно, че тези мъже тук бяха изнервени. Нещо тласкаше адюнктата, нейната собствена жестока, свирепа обсебеност. Бързия Бен може би имаше някаква идея за това нещо, но Лостара подозираше, че това неговото е предимно блъф и шашма. Единственият войник, който можеше да го знае добре, дори не беше тук. „Благодаря на боговете горе и долу поне за тази милост.“
— Тръгваме на марш в Пустинните земи — каза Кенеб. — Това поне го знаем, предполагам. Просто не знаем защо.
Лостара Юил се покашля.
— Това е слух, Юмрук.
Той вдигна вежди.
— Доколкото разбрах, е много по-сериозно.
— Е — заговори Бързия Бен, — неточно е, както се оказват повечето слухове обикновено. По-точно, непълно е. Поради което повечето спекулации дотук бяха безполезни.
— Продължи — подкани го Кенеб.
Магьосникът отново забарабани с пръсти по масата.
— Не отиваме в Пустинните земи, приятели. Минаваме през тях. — Усмихна се, но усмивката му беше малко пресилена. — Виждате ли как един добавен детайл го прави много по-различно? Защото слуховете сега ще имат нова тема, с която да се занимават. Идеята за цели, нали? Нейните цели. Какво има нужда да направим ние, за да ги постигне. — Помълча, после добави: — Какво трябва да направим ние, за да убедим себе си и войниците си, че постигането им изобщо си заслужава.