— И каква ще да е тази цел, Висш маг?
Бързия Бен вдигна ръце.
— Имам само груби предположения, адюнкта.
Но Лостара забеляза как нещо блесна в очите на мага, все едно се беше пробудил от дълъг, дълъг сън. Зачуди се дали е било същото с Уискиджак, с Дужек Едноръкия. Нищо чудно, че виждаха в него своя ашик в дупката.
— Бих искала да чуя тези предположения — каза адюнктата.
— Пантеонът рухва. И това, което се появява от прахта и пепелищата, е почти неразпознаваемо. Същото е и с магията. Лабиринтите — царството на К’рул. Всичко е основно променено.
— И все пак, предполага се, че на върха… Сенкотрон и Котильон.
— Добро предположение — призна Бързия Бен. — Поради което не залагам на него.
Тавори се изненада.
— Алтруизъм от страна на тези двамата?
— Не вярвам дори, че е алтруизъм, адюнкта.
— Откъдето идва и объркването ви.
Магьосникът направи гримаса, все едно вкусваше нещо непоносимо противно.
— Кой би могъл да твърди, че промените създават нещо по-добро, нещо по-разумно? Кой би могъл да твърди, че онова, което изниква, не е дори още по-лошо от това, което имаме сега? Да, би могло да изглежда добър ход — да се бутне тази сган от жалки богове в някоя пропаст или да се натика някъде другаде, което да ги направи недостижими, което да направи нас недостижими за тях. — Вече разсъждаваше на глас, забравил сякаш за публиката си. — Но разсъдете над тази възможност. Без боговете, ние, сами за себе си. А останали сами за себе си — Бездната да не дава! — каква пакост бихме могли да направим! Какво гротескно изобретение, което да съсипе света!
— Но… не съвсем сами за себе си.
— Забавлението ще втръсне — продължи Бързия Бен, подразнен от възражението. — Сенкотрон трябва да разбере това. Кой ще му остане, за да си играе с него? А след като К’рул стане труп, магията ще загние, ще стане отровна — ще убие всеки, който дръзне да я използва.
— Може би — заяви безмилостно Тавори — намерението на Сенкотрон не е да преобрази каквото и да било. А по-скоро да го приключи веднъж завинаги. Да заличи света окончателно.
— Съмнявам се. Каллор го опита и всички схванаха този урок — как иначе? Боговете знаят, тогава Келанвед отиде и взе онзи разрушен лабиринт за своята империя, тъй че не може да е сляп… — Думите му заглъхнаха, но Лостара усети как мислите му се понесоха по нова, опасна пътека без ясна цел.
„Да, те поискаха наследството на Каллор. Но… какво означава това?“
Дълго никой не проговори. Блистиг стоеше вцепенен — не беше помръднал от мига, в който адюнктата бе заговорила, а на грубото му лице нямаше и следа от очакваното объркване. Вместо това се беше затворил в себе си с израз на упорита войнственост, сякаш всичко, което бе чул досега, беше без значение и не можеше да разбие клетката му — клетката, която хем го държеше затворен, хем го пазеше от всичко външно.
Синн гледаше намръщено масата и се преструваше, че не слуша какво се говори, но беше по-бледа от обикновено.
Кенеб се бе подпрял на лакти и стискаше главата си с ръце — позата на човек, който съжалява, че не е някъде другаде.
— Свежда се до портали — измърмори Бързия Бен. — Не знам как, нито защо, но усетът ми подсказва, че става дума за портали. Куралд Емурлан, Куралд Галайн, Старвалд Демелайн — старите — и Азатите. Никой не е проникнал в тайните на Къщите, дори Готос. Прозорци към миналото, към бъдещето, пътеки, водещи към места, които никой смъртен не е посещавал. Пропълзели са из скелета на съществуванието, гладни като костни червеи…
— Твърде много допускания — каза Тавори. — Овладейте се, Висш маг. Кажете ми, виждали ли сте лицето на нашия враг на изток?
Погледът, който й хвърли, беше мрачен, измъчен.
— Справедливостта е хубава идея. Колко лошо, че прилагането й винаги се оказва удавено в невинна кръв. Честното правосъдие е жестоко, адюнкта, ужасно жестоко. А това, което го превръща в бедствие, е начинът, по който се разпростира, поглъщайки всичко по пътя си. Позволете ми да цитирам имперския историк Дюйкър: „Целта на правосъдието е да изцеди света от цвят.“
— Някои биха го видели така…
Бързия Бен я прекъсна.
— Някои? Онези хладнокръвни съдии не могат да го видят другояче!