— Природата държи на равновесие…
— Природата е сляпа.
— Което подкрепя възгледа, че справедливостта също е сляпа.
— С наочници, но не сляпа. Цялата идея се основава на една заблуда: че истините са сводими до…
— Чакайте! — изръмжа Кенеб. — Чакайте… чакайте! Объркахте ме, и двамата! Адюнкта, да не би да казвате, че справедливостта е нашият враг? Което ни прави какво, борци за несправедливост? Как може справедливостта да е враг — как може да очаквате да водим война срещу нея? Как може един прост войник да посече една идея? — Столът му залитна назад, щом стана рязко. — Умовете ли си загубихте? Не разбирам…
— Седнете, Юмрук!
Стъписан от заповедта, той се смъкна на стола, объркан и съкрушен.
Гуглата знаеше, Лостара Юил изпита съчувствие към него.
— Коланси — заговори Тавори. — Според ледерийските писания изолирана конфедерация от кралства. Нищо особено, нищо особено уникално, освен склонност към монотеизъм. През последното десетилетие преживява ужасна суша, достатъчна за да осакати една цивилизация. — Помълча за миг. — Висш маг?
Бързия Бен се потърка енергично по челото, после отвърна:
— Сакатия бог е паднал на късове. Всички го знаят това. Казват, че повечето от него паднало на Корел, откъдето идва другото име на континента: Юмрук. Другите късове са паднали… другаде. Въпреки щетата, нанесена на Корел, не там е паднало истинското сърце на бога. Не, то се е откъснало от останалото от него. Намерило си е свой континент.
— Коланси — каза Кенеб. — Паднало е в Коланси.
— Споменах за тази склонност към монотеизъм — продължи Тавори. — Едва ли е изненадващо, след като това трябва да е било крайно болезнено пришествие на бог — гостът така и не си е отишъл.
— Значи — заговори със стиснати зъби Кенеб — тръгваме натам, където се събират боговете. Богове, решени да оковат Сакатия бог за сетен път. Но отказваме да сме нечие оръжие. Ако е така, тогава какво в името на Гуглата ще търсим там?
— Мисля, че ще намерим отговора на това, когато стигнем — изграчи Бързия Бен.
Кенеб изпъшка и отново стисна главата си с ръце.
— Коланси е бил узурпиран — каза Тавори. — Не в името на Сакатия бог, а в името на справедливост. Справедливост от най-ужасен вид.
— Акраст Корвалайн — каза Бързия Бен.
Синн подскочи като ужилена, след което отново се сви. Кенеб отпусна ръце, по челото му бяха останали отпечатъци от пръстите му.
— Извинявай, какво?
— Древният лабиринт, Юмрук — каза Адюнктата. — На Форкрул Ассаил.
— Те подготвят портала — каза Бързия Бен. — А за това им трябва много кръв. Много.
Лостара най-сетне проговори. Не можа да се сдържи. Знаеше повече за култа на Сянката от всички тук, може би с изключение на Бързия Бен.
— Адюнкта, казвате, че не тръгваме по повелята на който и да било бог. Но все пак подозирам, че Сенкотрон ще е изключително доволен, когато тръгнем към Коланси, за да унищожим онзи нечестив портал.
— Благодаря ти — каза Тавори. — Доколкото схващам, вече разбираме тревогата на Висш маг Бързия Бен. Страха му, че по някакъв начин сме играчки в ръцете на Сенкотрон.
„Мисля, че е точно така.“
— Още докато беше император, той се научи да трепери от жилото на правосъдието — каза Кенеб.
— Окупацията на Ейрън от Т’лан Имасс — намеси се Блистиг и кимна.
Тавори се обърна към него.
— Дори да имаме може би общ враг, това не значи, че сме съюзници.
„Адюнкта, това е твърде нагло. Четенето на Фидлър беше съвсем ясно“ — помисли Лостара.
Но беше изумена. От това, което бе постигнала тук Тавори. В тази стая вече витаеше някаква настръхналост, засегнала всички присъстващи — дори Блистиг. Дори онова кошмарно хлапе, Синн. Ако някой бог в този момент си покажеше лицето в тази стая, шест юмрука щяха да се надпреварят да го посрещнат.
— За какво е порталът? — попита Лостара. — Адюнкта? Знаете ли какво е предназначението на портала?
— Въздаване на правосъдие — предложи в отговор Бързия Бен. — Или поне така се предполага.
— Правосъдие над кого?
Висшият маг сви рамене.
— Над нас? Боговете? Крале и кралици, жреци, императори и тирани?
— Сакатия бог?
Бързия Бен се ухили дивашки.
— Те седят точно върху него.
— Тогава боговете биха могли да станат и да оставят Форкрул Ассаил да им свършат работата.
— Едва ли. Не можеш да смучеш сила от един мъртъв бог, нали?
— Значи в края на краищата бихме могли или да се окажем оръжието в ръцете на боговете, или заклещени между двама жадни за кръв противници, ако не съдействаме.
Още докато изричаше думите, Лостара съжали за тях. „Защото щом се изрече, всичко сочи към… сочи към най-лошото въобразимо нещо. О, Тавори, вече разбирам непокорството ти в това как ще ни съди историята. И думите ти, че това, което ще направим, ще бъде видяно — вече мисля, че това не беше толкова обещание. Беше повече като молитва.“