— Време е — каза адюнктата и взе ръкавиците си — да говорим с краля. Вече можеш да бягаш, Синн. Останалите идвате с мен.
Брис Бедикт трябваше да остане за малко сам, така че изостана, когато кралицата влезе в тронната зала, и се отдръпна на няколко крачки встрани от двамата стражи с шлемове на входа. Мислеше си за Блудния, едноокото въплъщение на възмездието, стискащо хиляда ками. Можеше почти да усети усмивката на бога, ледена и смразяваща като зимен дъх във врата му. Отвътре и отвън, пред него и зад него, беше все едно. Блудния преминаваше през всяка врата, стоеше от двете страни на всяка преграда. Жаждата за кръв бе всепроникваща и Брис се чувстваше пленен като муха в кехлибар.
Ако не беше юмрукът-млатило на тантала, Брис Бедикт щеше да е мъртъв.
Все още беше потресен.
След завръщането си в света на смъртните се беше почувствал странно безтегловен, сякаш нищо тук не можеше да го задържи, не можеше да го закрепи здраво на земята. Дворецът, който преди беше самата сърцевина на живота му, единственото му бъдеще, сега изглеждаше само като временна отсрочка. Затова бе помолил брат си да му даде командването на ледерийската армия — дори при липсата на врагове можеше да оправдае заминаването си извън града, скитането до самите гранични предели на кралството.
Какво търсеше? Не знаеше. Щеше ли — можеше ли — да го намери сред просторите извън градските стени? Дали го чакаше нещо там, отвън? Тези мисли бяха като физически удари в душата му, защото го караха да се олюлява и да залита… в сянката на брат им Хул.
„Може би той ме терзае сега. Сънищата му, нуждите му, които се плъзгат като була пред очите ми. Може би той ме е проклел със собствената си жажда — твърде огромна, за да бъде утолена в един-единствен живот — не, сега той ще използва моята.“
Несправедливи страхове. Хул Бедикт беше мъртъв. Единственото, което измъчваше Брис сега, бяха спомените му за него, а те си бяха само негови и на никой друг, нали?
„Позволи ми да поведа армията. Позволи ми да поема към непознати земи — позволи ми свободата, братко, да опитам отново, да донеса на чуждите нов смисъл на името «ледерии» — не омърсено от измяна, не онова, което се е превърнало в проклятие за всяка нация, на която сме се натъквали.“
„Позволи ми да изцеря раните на Хул.“
Зачуди се дали Техол изобщо би разбрал нещо от това и изсумтя — това стъписа двамата стражи и те извъртяха очи към него и отново настрани. Разбира се, че Техол щеше да разбере. Прекалено добре всъщност, на нива, далеч надвишаващи жалките усилия на Брис. И щеше да подхвърли нещо между другото, нещо, което щеше да среже до костите — или може би не, Техол никога не беше толкова жесток, колкото се боеше Брис. „И що за странна сила е това? Само че той е твърде умен за мен… ако притежавах остротата на неговия ум, щях да го прилагам с цялото убийствено умение, което прилагам в боравенето с меч.“
Хул беше мечтателят, а мечтите му бяха такива, че се хранеха от собствената му съвест. „И виждаш ли как го заслепи това? Виждаш ли как го унищожи това?“
Техол обуздаваше всяка мечта, която таеше. Помагаше това, че имаше Древен бог на своя страна и жена, която може би не отстъпваше на гения на Техол. „Помага и това, че е малко луд.“
А самият Брис тогава? Най-малкият от тримата братя? Взел меч и превърнал го в мярка, в икона на правосъдието. Един майстор на оръжието стои между два свята: сложният в обхвата на острието и опростеният извън него. „Аз съм противоположността на Хул, във всичко.“
„Защо тогава копнея да тръгна по неговите стъпки?“
Беше затворен в камък върху неосветеното дъно на океан. Душата му беше нишка, заплетена в кълбо от непознати и изоставени богове. Как можеше това да не го е променило? Може би новата му жажда беше тяхната жажда. Може би тя нямаше нищо общо с Хул Бедикт.
Може би всъщност беше тласкането на Блудния.
Въздъхна, обърна се към двукрилата врата на тронната зала, оправи оръжейния си колан и влезе.
Техол, кралят на Ледер, беше в разгара на пристъп на кашлица. Джанат стоеше до него и го тупаше по гърба. До тях Бъг държеше чаша вода.
Ублала Пунг стоеше пред трона. Обърна се рязко при влизането на Брис. На лицето му бе изписано пълно отчаяние.
— Преда! Благодаря на духовете, че дойде! Можеш да ме арестуваш и да ме екзекутираш!
— Защо да те екзекутирам, Ублала?
— Виж, аз убих краля!