— Блистиг.
Техол се намръщи.
— Сериозно?
Брис се потърка по челото, чу някакъв странен плисък зад себе си и се обърна. Ублала лочеше от една огромна делва, а пред босите му стъпала се лееше кафява локва.
— Казва се Лостара Юил — въздъхна Брис, неописуемо уморен и обезверен.
— Тогава кой е Блистиг, Бъг? — попита строго Техол.
— Един от Юмруците… м-м, Атри-Предите — под нейна команда. Моя грешка.
— Хубав ли е?
— Сигурен съм, че все трябва да има някой на света, който би могъл да го каже, ваше величество.
— Техол. Трябва да обсъдим мотивите на тези малазанци — каза Брис. — Защо Пустинните земи? Какво търсят? Какво се надяват да постигнат? Те са армия в края на краищата, а армиите съществуват, за да водят войни. Срещу кого? Пустинните земи са пусти.
— Няма полза — подхвърли Джанат. — Вече се опитах да поставя проблема пред съпруга си.
— Беше крайно полезна дискусия, мила съпруго, уверявам те.
— О? Моите заключения не са точно такива.
— Не е ли очевидно? — попита Техол и погледът му пробяга от Джанат към Брис, после към Бъг и оттам към Ублала, след това отново към Брис — и после, с леко разширяване на очите, отново към тартенала, който току-що бе изгълтал почти цялата делва и сега се оригваше, а от брадичката му капеше златна пяна. Забелязал кралското внимание, Ублала Пунг отри брадичката си и се усмихна.
— Какво не е ли очевидно? — попита Джанат.
— А? А, те не отиват в Пустинните земи, мила ми кралице, отиват в Коланси. Само минават през Пустинните земи, тъй като вече не разполагат с транспортните кораби, за да ги закарат до Коланси по море. Нито ние имаме нужните съдове, за да ги поемат, уви.
— Какво ще търсят в Коланси? — попита Брис.
Техол сви рамене.
— Откъде да знам? Може би трябва да ги попитаме, какво мислите?
— Бих се обзаложил, че ще ни кажат направо, че не е наша работа — отвърна Бъг.
— Не е ли?
— Ваше величество, въпросът ви ме принуждава да лицемернича, а не бих искал да го правя.
— Напълно разбираемо, Бъг. Да го оставим тогава. Лошо ли ти е, Ублала Пунг?
Великанът гледаше намръщено в краката си.
— Пиш ли направих?
— Не, това е бира.
— О. Добре тогаз. Но…
— Какво, Ублала?
— Къде са ми ботушите?
Джанат се пресегна и спря ръката на съпруга си, докато вдигаше халбата да отпие.
— Стига вече, съпруже. Ублала, преди малко ни уведоми, че си оставил ботушите си на другите гвардейци в спалното.
— А, да. — Ублала пак се оригна, изтри пяната от носа си и се усмихна. — Спомних си.
Техол удостои жена си с благодарен поглед и рече:
— Това ме подсети, пратихме ли лечители в дворцовата казарма?
— Да, ваше величество.
— Браво, Бъг. Е, понеже чувам вече малазанската свита в коридора: Брис, колко голям искаш да е ескортът ти?
— Две бригади и два батальона, ваше величество.
— Разумно ли е това? — попита Техол и огледа останалите.
— Нямам представа — отвърна Джанат. — Бъг?
— Аз не съм военачалник, кралице.
— Трябва ни експертно мнение значи — каза Техол. — Брис?
Нищо добро нямаше да излезе от това, смяташе Ботъл. Но също тъй разбираше необходимостта, затова обикаляше, без да се оплаква, в компанията на Иброн по патрулния маршрут през площада, сред гъмжащата шумна тълпа, увлечена в трескаво купуване, продаване и ядене — като чайки, трупащи се на една и съща скала ден след ден, за да подновят едни и същи ритуали, които трупаха живот на пластове от… „хайде, недей да шикалкавиш сега… от курешки. От лайна сиреч.“
В това да си войник имаше скрита привилегия, реши той. Беше изхвърлен от нормалния живот, предпазен от тегобите по удовлетворяването на най-основни нужди — храна, пиене, дрехи, подслон: всичко това му беше осигурено под една или друга форма. „И семейство — не забравяй.“ Всичко това — в замяна на дълга да причинява ужасно насилие. Само от време на време, разбира се, защото такива неща не могат да продължават дълго, без да съкрушат способността да чувстваш, без да унищожат човечността на един смъртен.
В този контекст, премисли Ботъл — с болезнен спазъм дълбоко в душата, — замяната в края на краищата май не беше чак толкова разумна. Не толкова привилегия, колкото бреме, проклятие. Докато гледаше пробягващите пред очите му лица в тази тълпа, въртящия се, вихрен водопад от маски — всяка една стъписваща алтернатива на неговата собствена, — се чувстваше не просто изхвърлен, а отчужден. А това го объркваше, дори го притесняваше, докато гледаше привидно нелепите им, безсмислени занимания и неволно изпитваше завист към този техен повърхностен, лишен от драматизъм живот — в който единствената потребност беше засищането. Притежаване, натъпкан корем, трупане на пари.