„Какво знае който и да е от вас за живота? — искаше му се да ги попита. — Опитай се да се тътриш пребит през горящ град. Опитай се да държиш в прегръдката си умиращ приятел, с кръвта му като дрипав саван наоколо. Опитай се да погледнеш оживеното лице до теб, а след миг да го погледнеш пак и да го видиш пусто и безжизнено.“
Един войник знае какво е реално и какво е ефимерно. Един войник разбира колко тънка, колко крехка е тъканта на живота.
Можеше ли човек да изпитва завист, докато гледа защитения, невежествен живот на другите — тези хора, чиято закътана вяра намираше сила в слабостта, които намираха надежда в лъжливата сигурност на ежедневието? „Да, защото осъзнаеш ли веднъж тази крехкост, връщане няма. Губиш хиляда маски и ти остава само една, с нейните смътни черти на презрение, с извърнатата й надолу уста, само на фраза разстояние от сарказма, с обещанието й за пълно равнодушие.“
„Богове, та ние само обикаляме тук, няма нужда да мисля за всичко това.“
Иброн го дръпна за ръката и влязоха в тясна, оградена с високи стени уличка. На двайсет крачки по-нататък проходът се разшири в закътана кръчма на открито под сянката на четири вековни смокини на всеки ъгъл.
Детсмел вече седеше на една маса, смъкваше късове месо и зеленчуци от бронзови шишове с камата си и с едно бодване ги вдигаше към зацапаната си с мазнина уста. Пред него имаше висока чаша изстудено вино.
„Некромантите намират удоволствие навсякъде и във всичко.“
— Закъсняхте — изфъфли Детсмел с пълна уста.
— Не си страдал много, както гледам — сряза го Иброн и седна срещу него.
— Е, човек все трябва да се оправя някак. Препоръчвам ви тия неща — като тапу на Седемте града са, макар и не толкова пикантни.
— Какво е месото? — попита Ботъл, докато сядаше и той.
— Нещо, наречено ортен. Деликатес, както ми казаха. Вкусно.
— Ами, можем да хапнем и пийнем — каза Иброн. — Докато обсъждаме жалкото изчезване на магията и началото на бъдещия ни безполезен живот.
Детсмел се отпусна назад и присви очи към мага.
— Ако ще ми разваляш апетита, ти плащаш.
— Четенето беше — подхвърли Ботъл и ах, как впримчи вниманието им, да не говорим, че ги отклони от започващата свада. — Това, което разкри гадаенето, ни връща към деня, в който пробихме градската стена и ударихме към двореца — помните ли онези пожари? Онова проклето земетресение?
— Беше от дракона, дето се появи — каза Детсмел.
— Муниции бяха — възрази Иброн.
— Нито едното, нито другото. Беше Икариум, Крадеца на живот. Той беше тук и чакаше на опашката да кръстоса мечове с императора, но така и не стигна до него заради онзи Тоблакай — който беше не друг, а старият приятел на Леоман от Вършачите в Рараку, между другото. Все едно, Икариум все пак направи нещо тук в Ледерас. — Ботъл замълча и погледна Иброн. — Какво получаваш, когато разбудиш лабиринта си?
— Бъркотия, сили, които пращят една срещу друга, нищо, което можеш да стиснеш здраво, нищо, което можеш да използваш.
— А след гадаенето стана още по-зле, нали?
— Стана — съгласи се Детсмел. — Иброн ще ти каже лудницата, която развихрихме в нощта на четенето — можех да се закълна, че Гуглата е нахлул в стаята ни. Но в интерес на истината, Жътваря изобщо го нямаше никакъв. Най-много да е изхвърлен оттатък като парцал. И сега всичко е… нестабилно, усукано. Сграбчиш и всичко трепери и ти се изплъзва.
Ботъл кимаше.
— Точно затова Фид изпитваше такава неохота. Гадаенето засмука в онова, което Икариум направи тук преди няколко месеца.
— Направи ли? — попита Иброн намръщено. — Какво е направил?
— Не съм сигурен…
— Лъжец.
— Не, Иброн. Наистина не съм сигурен… но имам идея. Искаш ли да чуеш, или не?
— Давай. Трябва да си довърша списъка с причини да се самоубия.
Сервитьорът дойде — мъж, по-стар и от чорапи на джагът, и следващите няколко минути минаха в крещене на глухия чешит — безполезно, — докато Иброн не го осени гениалната идея да посочи блюдото и чашата на Детсмел и да му покаже два пръста.
Щом мъжът се изниза, муден като охлюв, Ботъл каза:
— Може би не е чак толкова лошо, Иброн. Смятам, че това, с което си имаме работа тук, е налагането на нов шаблон върху стария, познатия.