— Шаблон ли? Какъв шаблон?
— Лабиринтите. Този шаблон.
Детсмел пусна последния шиш — напълно остърган — върху блюдото си и се наведе над масата.
— Искаш да кажеш, че Икариум е взел, че е направил нова мрежа от лабиринти?
— Преглътни каквото си лапнал, преди да зяпаш, моля те. Да, това е идеята ми. Казвам ви, играта на Фидлър беше безумие. Почти толкова лошо, колкото някой да се опитва да чете, седнал в скута на К’рул. Е, не съвсем, тъй като новият шаблон е млад, кръвта все още е прясна…
— Кръв ли? — учуди се Иброн. — Каква кръв?
— На Икариум — отвърна Ботъл.
— Той мъртъв ли е?
— Мъртъв ли? Откъде да знам? К’рул мъртъв ли е?
— Разбира се, че не — отвърна Детсмел. — Ако беше, лабиринтите щяха да умрат — стига теориите ти за К’рул изобщо да са верни…
— Верни са. Това е кръвна магия. Така са направили нещата Древните богове — когато прилагаме магия, ние се храним с кръвта на К’рул.
Дълго време никой не проговори. Сервитьорът се появи с тежък поднос. Все едно да гледаш как идва приливът.
— Е — осмели се най-после Иброн, след като подносът изтрака и една трепереща ръка наслага безразборно чинии и чаши по масата, — мислиш ли, че нещата ще улегнат, Ботъл?
— Не знам — призна той и си наля, щом сервитьорът пак изпълзя настрани. — Може би ще трябва да проучим.
— Какво?
— Новите лабиринти, естествено.
— Как може да са различни? — попита Иброн. — Точно това, че са същите, обърква работите, така трябва да е. Ако бяха напълно различни, нямаше да я има тая неприятност.
— Прав си. Е, явно трябва да видим дали можем да понаместим нещата, докато си напаснат точно.
— Ботъл, ние сме отдельонни магове, Гуглата да те вземе — изсумтя Детсмел. — Ние сме като мухи, хранещи се от стадо бедерини — а ти предлагаш да се опитаме да подкараме стадото. Няма да стане. Нямаме силата — дори да се захванем заедно.
— Точно затова си мисля, че трябва да включим Бързия Бен, може би и Синн…
— Не си и помисляй за това — прекъсна го Иброн. — Не ти трябва тя да припарва наблизо, Ботъл. Още не мога да повярвам, че адюнктата я направи Висш маг…
— Е — намеси се Детсмел, — но пък след като е няма, поне ще е единственият Висш маг в историята, който изобщо не се оплаква.
— Само Бързия Бен тогава.
— Той ще се оплаква и за двамата — съгласи се Детсмел.
— Колко точно е гаден той? — обърна се Иброн към Ботъл.
— Бързака ли? Ами, накървави носа на дракон.
— Истински дракон или соултейкън?
— Няма никаква разлика, Иброн — изобщо не можеш да ги различиш на вид. Соултейкън ще го познаеш само като се превъплъти. Все едно, не забравяй, че засрами едурските магове, когато напуснахме Седемте града.
— Онова беше илюзия.
— Иброн, там бях — много по-близо от тебе. Вярно, може би беше илюзия, но може би — не. — Помълча замислено. — Това също трябва да го обсъдим. Местните магове. Използват сурова магия, много хаотична, и нищо друго. Никакви лабиринти. Но сега тук има лабиринти. Местните магове са в по-лоша форма от нас.
— Все пак не ми харесва идеята за някакъв колективен ритуал — каза Детсмел. — Когато си под обсада, не си показваш главата над парапета, нали? Освен ако не искаш да ти украсят очите с пера.
— Е, Фид взе, че направи точно това с гадаенето, нали? Никой не умря…
— Глупости. Цяла сграда се срути!
— Нищо ново в това, Иброн. Целият този град е на неустойчив терен.
— Умряха хора, за това ти говоря, Ботъл. И не стига това, ами има много свидетели, които твърдят, че са видели два дракона да излитат от развалините. — Наведе глава и се озърна. — Не обичам дракони. Не обичам места, където непрекъснато изникват дракони. Да речем, че пробваме някой ритуал — ако петдесет дракона вземат, че изригнат от небето и се пльоснат точно върху нас? Тогава какво, а?
— Ами, не знам, Иброн. Зависи. В Смисъл, истински ли са, или соултейкън.
Синн стискаше силно ръката на Гръб с потната си длан. Пристъпваха отново към двора на старата кула Азат. Денят беше горещ, душен и въздухът над разровените могили искреше от кръжащи насекоми.
— Надушваш ли го? — попита тя.
Той не отвърна.
Тя го изгледа свирепо, след това го задърпа по лъкатушещата каменна пътека.
— Всичко е ново, Гръб. Можеш да го пиеш като вода. Вкусът е сладък…
— Вкусът е опасен, Синн.
— Мога почти да го видя. Нови шарки, стават все по-силни — пуска корени точно през това място. Всичко е ново — повтори тя почти без дъх. — Също като нас — ти и аз, Гръб, ще оставим всички стари хора зад себе си. Усети тази сила! С нея можем да направим каквото си поискаме! Можем да събаряме богове!