— Нищо не искам да събарям, особено богове!
— Не трябваше да слушаш Тавори, Гръб. И Бързия Бен.
— Не можем просто да си играем с това нещо, Синн.
— Защо не? Никой друг не го прави.
— Защото е развалено, затова. Изобщо не е както трябва — тези нови лабиринти, сбъркани са, Синн. Формата е сбъркана.
Спряха пред зейналата врата на кулата и привидно безжизненото гнездо на оси. Тя го погледна с грейнали очи.
— Ами тогава хайде да го оправим.
Гръб я зяпна.
— Как?
— Хайде — подкани го тя и го задърпа след себе си в сумрака на кулата Азат.
Поведе го без колебание към стъпалата, под краката им захрущяха изсъхнали мъртви оси. Качиха се до празната зала, била някога възелът на силата на Азат.
Вече не беше празна.
Вътре пращяха кървавочервени нишки, заплетени в хаотична паяжина, която обхващаше цялата зала. Във въздуха се носеше кисела металическа миризма.
— Използва каквото намери — прошепна Синн.
— Сега какво?
— Сега влизаме.
— Ако помаршируват още малко в кръг, ще окапят.
Ефрейтор Тар примижа към задъханите, влачещи крака войници.
— Не са във форма, това е ясно. Жалка картинка. Ние, разбира се, уж трябваше да измислим нещо.
Кътъл се почеса по брадичката.
— Значи ги разкатахме все пак. Я виж, Фид идва насам, слава на боговете.
Сержантът се намръщи, като видя двамата си войници, и почти бе готов да се обърне, преди отчаяното махане на Кътъл да разбие защитата му или поне да събуди съжалението му. Зачеса с пръсти червено-сивата си брада и се приближи към тях.
— Какво правите вие двамата на тия нещастни кучи синове?
— Не знаем какво да ги накараме да правят вече — отвърна Кътъл.
— Ами, стига са набивали крак из двора. Изведете ги извън града. Дайте им да поупражняват правене на окопи, редути и насипи. Обърнете склонността им към безразборно бягство в някакво подобие на организирано отстъпление. Изпънете командната им верига и вижте на кой ще му стиска да излезе напред, като се скъса. Тях ги направете отдельонни командири. Бойни игри също — пратете ги срещу някоя от другите бригади или батальони, дето ги тренира морската ни пехота. Трябва да спечелят няколко пъти, преди да се научат как да избягват загубата. Значи, ако Хедж намине насам, не сте ме виждали, ясно?
Забърза по колонадата. Двамата се загледаха след него.
— Това е потискащо — измърмори Кътъл.
— Никога няма да стана сержант — заяви Тар. — И след хиляда години. Проклятие.
— Браво, повдигна ми настроението, ефрейтор. Благодаря.
Хедж издебна стария си приятел в края на колонадата.
— Защо се занимаваш с тях, Фид? Тия Ловци на кости не са Мостоваци и тия ледерии не са войници. Губиш си времето.
— Богове на бездната, престани да ме дебнеш!
Лицето на Хедж посърна.
— Не те дебна, Фид. Просто… бяхме приятели, нали…
— А след това ти умря. И аз те прежалих. А сега непрекъснато ми изникваш отново. Ако беше просто някой призрак, може би щях да се оправя с това — да, знам, че ми шепнеше от време на време в ухото и че ми спаси кожата, и всичко останало, и не че не съм благодарен. Но… добре де, не сме вече другари по отделение, нали? Взе, че се върна, когато не трябваше, и в главата си все още си Подпалвач на мостове и мислиш същото и за мен. Поради което непрекъснато шкартираш тия Ловци на кости, все едно че са някаква съперничеща дивизия. Но не са, защото Мостоваците приключиха, Хедж. Свършиха. Прах и пепел. Няма ги.
— Добре, добре! Значи може би и аз трябва да се приспособя малко. Мога да го направя! Лесно. Виж ме! Първо — ще накарам капитана да ми даде отделение…
— Какво те кара да мислиш, че заслужаваш да водиш отделение?
— Защото бях…
— Точно. Проклет Мостовак! Хедж, ти си сапьор…
— Ти също!
— Това го оставям предимно на Кътъл напоследък…
— Ти направи барабана! Без мен!
— Теб те нямаше…
— Няма значение!
— Как може да няма значение?
— Чакай да помисля. Работата е, че двамата вършехме сапьорската работа, Фид. Всъщност работата е, че двамата трябва да се напием и да си намерим курви…
— Само че първо са курвите, Хедж.
— Сега пък ти се размечта! И слушай, ще си намеря един кокал от пръст за халка на носа, за да се вместя по-добре сред тия жадни за кръв Ловци на кокали, дето толкова се гордееш с тях, как ти звучи това?
Фидлър го зяпна. Нелепата му кожена шапка с наушници, обнадеждената му усмивка.
— Намери си халка за носа и ще се самоубия, Хедж. Добре, дай да раздвижим нещата. Само не си и помисляй да искаш отделение, ясно?
— Какво да направя тогава?
— Прикачи се към отделението на Геслер — мисля, че им трябваше попълнение. — Изсмя се горчиво. — Попълнение. Ти. Добре.