Той се надигна на стремената, наведе се напред, захапа кобилата за лявото ухо и дръпна назад. Животното изцвили от болка и вдигна глава, биещите копита забавиха. Това даде време на Ведит да пъхне в ножницата останалото от бащиното му оръжие, а след това да плъзне ръка около конския врат и да отпусне захапката си.
Ранената кобила излезе от каменното платно на пътя, мина през високата трева на канавката и спря, цялата разтреперана.
Воинът замърмори успокоително, пусна ухото на животното и се изправи в седлото, хванал юздите със здравата си ръка.
Четиримата му събратя по оръжие го догониха и докато конете им подскачаха на пътя, вдигнаха високо оръжията си в триумф, макар да храчеха кал и кръв.
На Ведит му се гадеше. Но ги разбираше. Растящият списък от забрани, непрекъснато смаляващата се свобода, несправедливостите и неприкритото презрение. Всеки ден през последната седмица бяха идвали още и още войници на Болкандо, малките укрепления никнеха около лагера на хундрилите като гъби на тор. И напрежението се натягаше все повече. Разприте пламваха спонтанно, а след това изведнъж…
Изведе кобилата на пътя и загледа с гняв към горящия град. А след това огледа хоризонта от двете страни. Стълбове къдрещ се черен дим се издигаха навсякъде като криви копия… да, търпението на Изгорените сълзи се беше изчерпало и той знаеше, че поне десетина села, два пъти по толкова колиби, десетки ферми и вече един град бяха изпитали гнева на хундрилите.
Четата на Ведит, трийсет воини — повечето едва в третото си десетилетие — се бяха сблъскали с гарнизон. Боят беше жесток. Беше загубил повечето си бойци, а това се оказа достатъчно, за да подпали яростта на хундрилите и да нанесат безмилостна мъст над ранените войници и цивилните жители на града.
Вкусът на тази касапница оставяше мръсно, отровно петно отвътре и отвън.
Кобилата не можеше да стои на място. Посеченият й хълбок продължаваше да кърви силно и тя се въртеше в кръг, мяташе глава и риташе с ранения си заден крак.
Бяха оставили стотици трупове в безименния град. До тази сутрин беше спокойно и мирно място, животът се пробуждаше и плъзваше по стария си познат коловоз, сърцето туптеше бавно. Сега беше развалина и овъглена плът — не си бяха направили дори труда да плячкосват, толкова свирепа беше страстта да избиват.
За един горд народ презрението на другите нанася най-дълбоката рана. Тези болкандо си бяха мислили, че ножовете на хундрилите са затъпели. Затъпели ножове, затъпели умове. Бяха си мислили, че могат да измамят диваците, да им се подиграят, да ги упоят с мръсен спирт и да откраднат богатствата им.
„Ние сме от Седемте града — мислите ли, че сте първите, опитали се да ни играят такива игри?“
Все още идваха изостанали — трима, двама, самотен ранен воин, отпуснат на седлото, още двама.
Войниците на гарнизона не знаеха как да посрещнат конна атака и гледаха зяпнали прецизното избиване, убийствено точния разчет на хвърлените копия, когато двете страни се оказаха само на десетина крачки една от друга. Линията на болкандо — строена през главната улица — се огъна, когато копията с тежките остриета забиха през щитове и ризници, а поразените залитаха назад, блъскаха и събаряха онези зад себе си.
След това хундрилските бойни коне и техните ревящи, сечащи с ятаганите ездачи връхлетяха върху разбития строй.
Клане. Докато задните части на болкандо не се пръснаха и не драснаха в страничните улици и улички, в заслонените входове на дюкяни и жилищни сгради. Тогава битката се раздроби на малки схватки. Хундрилските воини бяха принудени да слязат от конете, след като не можеха да нахлуят в тесните проходи или да извлекат на открито войниците, свити зад вдигнатите щитове в нишите на входовете. Все още отстъпващи по численост, воините на Изгорените сълзи започнаха да падат.
Отне им почти целия предобед, докато заловят и убият и последния гарнизонен войник. И само една камбана, за да изколят гражданите, които не бяха избягали — или може би си бяха въобразили, че седемдесет и пет войници ще надделеят срещу някакви си трийсетина диваци, — а след това хундрилите подпалиха града и опекоха живи малцината успели да се скрият.
Такива сцени бушуваха сега из цялата околност, знаеше Ведит. Никой не оставаше пощаден, а за да се разнесе посланието по най-ясния възможен начин, всяка ферма на Болкандо беше опразнена и оголена от всичко, което ставаше за ядене или някакво използване. Въстанието беше подпалено от последното вдигане на цените от Болкандо — сто процента, отнасяше се само за хундрилите — за всички жизненонеобходими неща, включително фуража за конете. „Презирайте ни, да — докато ни отнемате златото и среброто.“