Имаше вече дванадесет воини, един от които навярно скоро щеше да умре — много преди да стигнат до лагера. И дебели трески в ръката, като нови кокалчета, пулсиращи от болка.
Да, загубите бяха високи. Но пък кой друг отряд беше нападнал гарнизонен град?
Все пак се чудеше дали Изгорените сълзи не бяха изритали погрешното гнездо.
— Превържете раните на Сидаб — изръмжа той. — Пази ли си меча?
— Да, Ведит.
— Дайте ми го — моят се счупи.
Макар да умираше и да го знаеше, при тези думи Сидаб вдигна глава и се усмихна на Ведит с кървясала уста.
— Ще тежи в ръката ми като меча на баща ми — каза Ведит. — Ще го нося с гордост, Сидаб.
Мъжът кимна и усмивката му посърна. Изхрачи кръв, а след това се смъкна от седлото и тупна тежко на камъните на пътя.
— Сидаб остава тук.
Другите кимнаха и плюха в кръг около трупа, за да осветят земята — това бе единственият погребален ритуал, нужен на хундрилските воини по пътя на войната. Ведит се пресегна и хвана юздите на коня на Сидаб. Щеше да вземе и него, за да облекчи болката на своята кобила.
— Връщаме се при Боен водач Гал. Думите ни ще накарат очите му да блеснат.
Бойният водач се отпусна тежко в трона си от еленови рога и въже и възлите изскърцаха.
— Сладък дъх на Колтейн — въздъхна той и стисна очи.
Джараб, Сълза вестоносец на бойния водач и единственият друг в шатрата на Гал, смъкна шлема си, а след това подплатената шапка от сърнешка кожа, прокара дебелите си пръсти през косата си, пристъпи напред и се смъкна на коляно.
— Заповядай ми.
— Не сега, Джараб — простена Гал. — Времето за игра свърши — моите проклети от Пропада млади смелчаци ни донесоха война. Двайсет набега се върнаха в лагера с вой, с чували пълни с кокошки, кутрета и какво ли още не. Обзалагам се, че поне хиляда невинни фермери и селяци вече са мъртви…
— И стотици войници, Боен водач — напомни му Джараб. — Укрепленията горят…
— Знам, кашлям от пушека цяла сутрин… Нямаше нужда да ги палим — това дърво можеше да свърши работа. Само плюем и се зъбим като пустинна котка в леговището й, а какво мислиш, че ще направи крал Таркуф? Чакай, него го остави — тоя човек има гъбички вместо мозък — от канцлера и от хитрия му конквестор трябва да се безпокоим. Нека да ти кажа какво ще направят те, Джараб. Няма да настоят да се върнем в този лагер. Няма да искат репарации и кръвнина. Не, те ще вдигнат армия и ще тръгнат право срещу нас.
— Боен водач — каза Джараб и се изправи, — дивите земи ни зоват на север и на изток. Щом излезем в равнините, никой не може да ни хване.
— Всичко това много добре, но тия болкандо не са враговете ни. Те ни снабдяваха…
— Плячкосваме всичко, което можем, преди да побегнем.
— И как само ще се зарадва адюнктата, че сме огладили пясъка пред нея. Това е бъркотия, Джараб. Ужасна бъркотия.
— Какво тогава ще правим, Боен водач?
Гал най-сетне отвори очи, примига и се закашля. След малко заговори:
— Няма да се опитвам да поправя непоправимото. Това с нищо не помага на адюнктата. Не, трябва да хванем бика за кура. — Изправи се и загърна наметалото си от врански пера. — Вдигаме този лагер, избиваме всички животни и опушваме месото. Ще минат седмици, докато болкандо съберат броя, който им трябва срещу нас. За да осигурим безопасен преход на Ловците на кости — да не говорим за Сивите шлемове, — трябва да настъпим към столицата. Да станем такава заплаха, че Таркуф да се насере и да се наложи над съветниците си — искам да си помисли, че може би е изправен пред тристранно нашествие в насрания си нужник, наречен кралство.
Джараб се усмихна. Виждаше жарта, разпалена в тъмните очи на Бойния водач. Което означаваше, че след като изревеше заповедите и всички вестоносци препуснаха, оставяйки прашни дири след себе си, настроението му можеше много да се подобри.
Достатъчно може би, за да го покани отново за малко… игра.
Трябваше само да се погрижи жената на стария да не е наблизо.
Щит-наковалня разкърши болезнено рамене под тежката плетена ризница. Плъстената подплънка се беше протрила на дясното му рамо — трябваше да я закърпи тази сутрин и щеше да го е направил, ако не бързаше толкова да види слизането на първата кохорта Сиви шлемове на тази окаяна земя.
Въпреки цялото си бързане завари Смъртен меч Кругава вече застанала на възвишението над бреговата линия, с почервеняло лице под тежкия шлем. Макар слънцето едва да се беше показало над планинските върхове на изток, въздухът беше душен, потискащ, гъмжащ от пясъчни мухи. Щом се приближи, видя в очите й тежката орис на безчет епични поеми, все едно бе посветила живота си да попива трагедиите на безчет рухнали велики цивилизации — и все едно това адски й харесваше.