Да, свят ужас беше тази корава, не, желязна жена.
Спря пред нея и се поклони за поздрав.
— Смъртен меч. Моментът е знаменателен.
— Да, но само двамата с вас стоим тук, сър — изръмжа тя в отговор. — А трябваше да сме трима.
Той кимна и каза:
— Да, трябва да бъде избран нов дестраянт. За кого от стареите сте мислили, Смъртен меч?
Четири тромави широки ейвара — десантните съдове на Троновете на войната — бързо се приближаваха по лъкатушещото през тинестите низини русло, веслата бляскаха над водата. Приливът изобщо не помагаше. Заливът трябваше да е набъбнал от водния приток. Но вместо това водата кипеше объркано. Танакалаян примижа към първия ейвар, очакваше всеки момент да заседне до брега. Тежко натоварените братя и сестри трябваше да скочат и след това да изгазят през тинята. Зачуди се колко ли дълбока е калта.
— Не съм решила — най-сетне призна Кругава. — Никой от стареите ни не е достатъчно стар.
Съвсем вярно. Дългото морско пътуване беше изтощило живота на двайсетина, че и повече от най-старите братя и сестри. Танакалаян се обърна и огледа двата лагера, разположени на две хиляди разтега навътре в сушата, един отсам реката, а другият на отсрещния, западния бряг. Досега не бяха имали пряк контакт с делегацията на ак’рините — стига тълпата чорлави, непрекъснато пеещи и размахващи копия варвари да заслужаваха тази почетна титла. Докато си стояха отвъд реката, ак’рините можеха да си пеят, докато планините потънат в морето.
Лагерът на Болкандо, непрекъснато разрастващ се град от пищни яркоцветни палатки, вече бръмчеше — предстоящият десант на перишите ги беше възбудил. Странен народ бяха тези болкандо. Нашарени с белези лица и в същото време изнежени, учтиви и същевременно — кръвожадни. Танакалаян изпитваше недоверие към тях, а ескортът им през планинските проходи и в кралството като че ли наброяваше цяла армия — три, дори четири хиляди бойци — и макар той да не смяташе, че средният боец болкандо може да се надява, че ще се опре на Сив шлем, все пак числеността им беше повод за безпокойство.
— Смъртен меч — каза той, — очакваме ли измяна?
— Трябва да приемем, че това пътуване е през враждебна територия, Щит-наковалня. Ще вървим с броня, с готови оръжия. Ако ескортът на Болкандо ни изпревари през прохода, няма да имам никакъв повод за тревога. Ако се разделят на предна част и ариергард, ще съм принудена да преценя силата на този ариергард. Ако е скромна, нямаме сериозен повод за безпокойство. Ако е съотносима с авангардния елемент, тогава ще трябва да обмислим възможността втора армия да ни чака в другия край на прохода. Предвид това — добави тя, — че трябва да пътуваме в колона, такава засада би ни поставила в неизгодна позиция, поне в началото.
— Да се надяваме тогава, че намеренията им към нас са почтени — каза Танакалаян.
— Ако не са, ще съжалят за глупостта си.
Три легиона, осемнадесет кохорти и три снабдителни роти. Пет хиляди братя и сестри в сухопътната сила. Останалите легиони щяха да придружат Троновете на войната по зле картираните морски пътища южно от крайбрежието, в търсене на Пеласиарско море. По преценка и на адюнктата, и на самата Кругава, Изгорените сълзи се нуждаеха от подкрепа. Предвид донесенията за оскъдните ресурси на Пустинните земи Ловците на кости трябваше да се придвижват независимо от по-южните сили, съставени от хундрилските конни и перишките пехотни легиони. Двата елемента щяха да се придвижат на изток по успоредни маршрути с може би двайсет левги отстояние помежду им, докато достигнат границите на първото кралство отвъд Пустинните земи.
Танакалаян много добре знаеше, че според Кругава ги очаква свещена война, единственият смисъл на съществуването им, и на тази чужда земя Сивите шлемове щяха да намерят своята слава, своя героичен триумф в служба на Вълците на Зимата. Споделяше чувството й за цел, дръзкото обещание на съдбата, и също като нея не се боеше от войната. Обучени бяха в насилие, врекли се бяха в тези върхове на историята, изсечени като бойни полета. С меч и воля можеха да променят света. Такава бе истината за войната, колкото и да искаха друго мекушавите глупци, колкото и да мечтаеха за мир и съгласие между чужди.
Романтиците с техните пожелателни идеи неизбежно захапваха със зъбите на пепелянка, все едно дали го искат, или не. Надежда и вяра се събираха като най-сладкия нектар, за да вкиснат в най-злата отрова. Повечето добродетели, както добре знаеше Танакалаян, бяха незащитими. Податливи на злоупотреба и поквара, дори създадени, за да се обръщат против притежателя си. Нужен беше самозаблуден ум, за да наложи справедливост над свят, когато този свят не се интересува изобщо; когато реалността се надсмива над праведниците с безразличието си.