Иначе моята малка Розет все още не говори много с никого, предпочита езика на знаците, който усвои като малка и владее съвършено. Харесва рисуването и математиката; решава судокуто на последната страница на "Монд" за броени минути и може да събира много числа, без дори да ги записва. Веднъж се опитахме да я изпратим на училище, но беше пълно фиаско. Училищата тук са прекалено големи и прекалено безлични, за да се справят със специален случай кат Розет. Сега Рижия я обучава и дори програмата му, която набляга на изкуствата, птичите звуци и игрите с числа, да е необичайна, изглежда, прави Розет щастлива. Разбира се, тя няма приятели – с изключение на Бам – и понякога я виждам да наблюдава с любопитен копнеж децата, които минават на път за училище. Като цяло, въпреки своята анонимност, Париж ни се отразява добре, но все пак понякога, в ден като този и аз като Анук и Розет искам нещо повече. Повече от лодка във воняща река, повече от този котел със спарен въздух, повече от тази гора от кули и остри върхове или от тясната кухничка, в която приготвям своя шоколад.
Повече. Ех, тази дума! Тази измамна дума, която изяжда живота, тази недоволница. Капката, от която прелива чашата. Изисква... какво точно?
Щастлива съм с живота, който имам. Щастлива съм с мъжа, когото обичам. Имам две прекрасни дъщери и работя това, което ми е писано. Не е бог знае какво, но помага да плащаме за пристана. Рижия пък се занимава със строителство и дърводелство и така се издържаме. Всичките ми приятели от Монмартър са тук: Алис и Нико, мадам Люзерон, Лоран от малкото кафене, Жан-Луи и Попол, художниците. Дори майка ми е наблизо, а толкова дълго смятах, че съм я изгубила...
Какво повече бих могла да желая?
Всичко започна преди няколко дни в кухнята на лодката. Правех трюфели. В тази жега само трюфелите оцеляват, всичко друго може да се развали или от охлаждането, или от топлината, която се пропива навсякъде. Разтопяваш кувертюрата на плоча, загряваш я внимателно на котлона, добавяш подправките, ванилия и кардамон. Изчакваш подходящия момент, който превръща обикновеното готвене в домашна магия.
Какво повече бих могла да поискам? Е, може би лек ветрец, съвсем лек, просто целувка по тила, където косата ми, небрежно прибрана, вече щипе заради лятната пот...
Лекичък ветрец. Какво? На кого би навредил?
И затова повиках вятъра – само мъничко. Топъл и закачлив лек полъх, който прави котките игриви и раздвижва облаците.
Наистина не беше много, само този нежен порив на вятъра и една омая, като усмивка във въздуха, която донася със себе си далечен аромат на цветен прашец, подправки и джинджифилов сладкиш. Исках само да претърся облаците по лятното небе, да донеса в своето кътче на света ухание от други места.
По целия ляв бряг като пеперуди летяха опаковки от бонбони, а закачливият вятър подръпваше полите на жена, която пресичаше "Пон дез Ар", мюсюлманка с покривало за лицето, никаб, каквито напоследък се срещат често. Успях да зърна цветовете ѝ под дългата черна дреха и за миг си помислих, че виждам трептящо привидение в палещия въздух, докато сенките на поклащаните от вятъра дървета рисуваха шантави абстрактни форми върху прашната вода...
Жената на моста погледна надолу към мен. Не можех да видя лицето ѝ, само очите, очертани с черно под никаба. Забелязах, че ме гледа, и се зачудих дали не я познавам. Вдигнах ръка и ѝ помахах. Помежду ни бяха Сена и усилващият се аромат на шоколад, понесъл се от отворения прозорец на кухнята.
Опитай ме. Вкуси ме. За миг си помислих, че непознатата ще ми махне в отговор. Тъмните очи се сведоха. Жената се извърна. И после отмина по моста – безлика жена, облечена в черно, – понесена от вятъра на Рамазан.
Трета глава
Петък, 13 август
Не се случва често да получиш писмо от мъртвец. Беше от Ланскене, всъщност писмо в писмото, доставено в пощенската станция (на лодките, разбира се, не пристигат писма) и донесено на лодката от Рижия, който всеки ден ходи за хляб.