— Ето я онази девойка — каза Моник, без да се обръща към някого специално. — Онази с ужасния белег на бедрото. Спомняте ли си я, Сара? Вчера я видяхме на плажа в Салин. Слава богу, днес носи панталони.
Сара учтиво се извини на хер Верли и проследи погледа на Моник. Девойката вървеше покрай самата вода, облечена с бяла блуза и сини джинси с навити до прасеца крачоли. Когато приближи до ресторанта, един от бодигардовете излезе напред и се опита да й препречи пътя. Макар да не можеше да чуе разговора им, Сара виждаше, че момичето държи на правото си да мине през участъка от обществения плаж, независимо от строго охраняваното частно тържество, което се провеждаше в „Тату“. Правило на Службата — помисли си тя. — Не се опитвай да бъдеш незабележим. Набий се на очи. Ако се налага, стани за смях.
Най-накрая бодигардът отстъпи и девойката мина, куцукайки бавно, и се скри в мрака. Сара изчака да минат няколко секунди, после се наведе над масата пред Моник и каза тихо на ухото на Жан-Мишел:
— Мисля, че ще повърна.
— Какво има?
— Пих твърде много вино на обяд. Едва не повърнах в моторницата.
— Искате ли да отидете до тоалетната?
— Може ли да ме заведете, Жан-Мишел?
Той кимна утвърдително и се изправи.
— Почакай — каза Моник. — Ще дойда с теб.
Жан-Мишел поклати глава, но жена му се изправи рязко и помогна на Сара да стане.
— На клетото момиче му е лошо — изсъска му тя на френски. — Има нужда от жена, която да се погрижи за него.
В същия момент един джип „Сузуки Витара“ спря на паркинга на „Тату“. Зад волана седеше Йоси, а Яков и Лавон бяха на задната седалка. Яков дръпна затвора на деветмилиметровата си берета, за да се зареди първият патрон, и се взря в пасажа, очаквайки появата на Сара.
Когато напускаха плажа, Сара хвърли поглед през рамо и видя Зизи и Надия да гледат след нея. Тя се обърна и впери поглед пред себе си. Жан-Мишел вървеше от лявата й страна, а Моник — от дясната. И двамата я държаха за ръка. Те я преведоха бързо през вътрешната част на ресторанта и подминаха бутика. Пасажът тънеше в пълен мрак. Жан-Мишел отвори вратата на дамската тоалетна, запали лампата, огледа помещението и махна на Сара да влезе. Вратата се затръшна. Твърде шумно — помисли си тя. Заключи я за по-сигурно и се погледна в огледалото. Лицето, което видя, не беше нейното. Можеше да е нарисувано от Макс Бекман или Едвард Мунк. Или може би от дядото на Габриел — Виктор Франкел. Беше портрет на ужасена жена. През затворената врата чу гласа на Моник, която я питаше дали е добре. Сара не отговори. Тя се хвана за мивката, затвори очи и зачака.
— По дяволите! — прошепна Яков. — Защо трябва да води шибания кикбоксьор?
— Можеш ли да го поемеш?
— Мисля, че да, но ако нещата тръгнат на зле, гледай да го гръмнеш в главата.
— Досега никога не съм убивал.
— Лесно е — каза Яков. — Слагаш пръста си на спусъка и натискаш.
Беше точно осем часът и трийсет и две минути, когато Габриел се изкачи по дървените стълби на брега на Мариго Бей. Носеше мотоциклетна каска, микрофон пред устата и миниатюрна слушалка. В черната непромокаема раница на гърба му бяха беретите. На една крачка зад него, Михаил бе екипиран по същия начин. Те се метнаха на мотоциклетите и едновременно запалиха двигателите. Габриел кимна веднъж и двамата потеглиха по пустия път.
Спуснаха се по стръмния склон на хълма, като Габриел караше отпред, а Михаил го следваше на няколко метра. Пътят беше тесен и ограден от двете страни с каменна стена. Пред тях, на върха на следващия хълм, беше отбивката за нос Милу. Паркиран в края на каменната стена, стоеше мотоциклет, а на седалката му седеше Римона, облечена в сини джинси и вталена блуза, скрила лицето си под каска със спуснат визьор.
Тя светна два пъти с лампичката на каската — сигнал, че пътят е чист. Габриел и Михаил взеха завоя с пълна скорост и продължиха към носа. Пред тях се разкри морето, окъпано от лунната светлина. Вляво се издигаше голият склон на хълма, а отдясно — редица малки бунгала. От последното изскочи черно куче и яростно залая, когато профучаха край него.