Саудитският терорист и жената веднага се качиха в самолета, а жандармеристите натовариха куфарите им в багажното отделение. Петнайсет секунди след като вратата на пилотската кабина се затвори, самолетът потегли, набирайки скорост на пистата. Когато той се издигна над залива на Сен Жан, автоколоната на Зизи профуча край летището и се заизкачва по склона на хълма към Густавия.
Беше осем часът и четирийсет минути, когато Мордекай и Одед забелязаха Михаил и Римона да се спускат по дюните към плажа на Салин. След две минути се появиха още фигури. В осем и четирийсет и три всички, освен Лавон, бяха на борда на лодките.
— Чу го, Ели — извика Яков. — Иска всички да напуснем острова.
— Знам — отвърна Лавон, — но няма да тръгна без него.
Яков видя, че няма смисъл да спори. Минута по-късно скутерите се носеха през прибоя към „Слънчевата балерина“. Лавон ги гледа, докато се стопиха в мрака, после се обърна и закрачи напред-назад край водата.
Автоколоната се заспуска с пълна скорост надолу по хълма към Густавия. Габриел, който караше след нея, видя „Александра“, цялата окъпана в светлина, да се полюшва в края на пристанището. След две минути тойотите завиха и влязоха на пристанищния паркинг. Бодигардовете на Зизи се заеха с придвижването на групата от колите до моторниците с бързината и точността на професионалисти. Спасяването на Сара бе невъзможно. Алон я зърна само веднъж — оранжев проблясък между две тъмни фигури — след миг всички бяха на море, устремени към убежището си — „Александра“. Не му оставаше друго, освен да се обърне и да поеме към Салин, където го чакаше Лавон. Когато потеглиха през залива, Габриел седеше с мрачно изражение на носа на лодката.
— Помниш ли какво ти казах днес следобед, Габриел?
— Помня, Ели.
— Ако тази вечер можеш да имаш само една цел, гледай тя да е Сара. Това ти казах.
— Знам, Ели.
— Кой сгреши? Ние ли? Или пък Сара?
— Сега това е без значение.
— Да, така е. Той ще я убие, освен ако по някакъв начин успеем да си я върнем.
— Няма да го направи тук. Не и след като замеси френската жандармерия.
— Ще намери начин. Никой, предал Зизи, не може да се измъкне безнаказано. Правилата на Зизи.
— Ще трябва да я отведе някъде — каза Габриел. — Освен това ще иска естествено да разбере за кого работи.
— Което означава, че може да имаме много малка пролука — в зависимост от методите, които той ще използва, за да получи отговорите.
Габриел не каза нищо. Лавон можеше да прочете мислите му.
Ще си я вземем. Да се надяваме само, че ще е останало нещо от нея, когато го направим.
28. Главната квартира на ЦРУ
Вестта за катастрофата на остров Сен Бартелеми пристигна в оперативния отдел на булевард „Цар Саул“ десет минути след като Габриел се върна на „Слънчевата балерина“. По това време генералният директор Амос Шарет беше в кабинета си на горния етаж, информиран за развитието на операцията от дежурния офицер. Независимо от късния час, той незабавно събуди министър-председателя и му съобщи новината. След пет минути имаше второ обаждане по сигурната линия от „Слънчевата балерина“, този път до Лангли, Вирджиния. Позвъняването не беше до оперативния център, а до личния телефон на Ейдриън Картър в кабинета му на седмия етаж. Картър прие новината спокойно, както правеше в повечето случаи, играейки си с един кламер, докато Габриел му съобщи искането си.
— В момента имаме самолет в Маями — каза Ейдриън. — Той може да кацне в Сен Мартен на зазоряване.
Картър затвори телефона и погледна към панела с телевизионни монитори на отсрещната стена на стаята. Президентът бе на обиколка в Европа за изглаждане на взаимоотношенията. Беше прекарал деня в срещи с новия канцлер на Германия, докато по улиците на Берлин полицаите укротяваха антиамерикански демонстранти. Почти същото положение се очакваше и при последните две спирки от обиколката на президента. Французите се стягаха за вълна от мюсюлмански размирици, а карабинерите очакваха невиждани от години по своя мащаб демонстрации в италианската столица, далеч от сцените на трансатлантическа хармония, на които се надяваха имиджмейкърите от Белия дом.
Ейдриън изгаси телевизорите и заключи книжата си в стенния сейф, после взе палтото си от закачалката на гърба на вратата и излезе от кабинета си. Секретарките си бяха тръгнали и преддверието тънеше в мрак, нарушаван единствено от трапецовидния сноп светлина, който струеше от открехнатата врата в отсрещния му край. Вратата водеше към кабинета на заместник-директора на разузнаването Шепард Кантуел — еквивалент на Картър в аналитичния отдел на Управлението. От вътрешността на помещението долиташе тракането на клавишите на компютърна клавиатура. Кантуел бе още тук. Според шегаджиите в Управлението, Кантуел никога не си тръгвал. Той просто се заключвал в стенния си сейф към полунощ и излизал на зазоряване, за да е на бюрото си, когато директорът пристигне.