Сърцето на Сара се сви от страх. Тя обърна глава и погледна през прозореца.
— И ако произходът е наред?
— Договорете подходяща цена. Готов съм да стигна до трийсет милиона, но за бога, не му казвайте това. — Той й подаде визитка с написан на гърба й номер. — Щом договорите цената, звъннете ми, преди да я потвърдите.
— Кога ще го видя?
— В десет часа утре сутринта. Един от моите шофьори ще ви посрещне на летището тази вечер и ще ви откара до хотела ви. Можете добре да се наспите, преди да видите картината.
— Може ли да узная името на собственика?
— Херман Кларсфелд. Той е един от най-богатите хора в Швейцария, което говори нещо. Предупредих го колко сте красива. Очаква с нетърпение да ви види.
— Чудесно — каза тя, като продължаваше да гледа през прозореца към приближаващия се бряг.
— Хер Кларсфелд е осемдесетгодишен, Сара. Не трябва да се притеснявате за неуместно поведение от негова страна.
Зизи погледна към Бен Талал. Шефът по сигурността бръкна под седалката си и извади нова дамска чанта „Гучи“.
— Вашите вещи, госпожице Сара — каза той с извинителен тон.
Тя взе чантата и я отвори. Вътре бяха електронните устройства, които й взеха при нейното пристигане онзи следобед: мобилният телефон, джобният компютър, айподът, сешоарът и даже будилникът й. На борда на „Александра“ не бе оставено нищо, сякаш тя никога не е била там.
Хеликоптерът започна да се снишава. Сара отново погледна през прозореца и видя, че се спускат към летището. В края на пистата имаше няколко частни самолета. Единият от тях се зареждаше с гориво за излитане. Зизи пак почна да превъзнася богатството на хер Кларсфелд, но Сара не чу нищо от думите му. Сега мислеше само за бягство. Няма никакъв хер Кларсфелд — каза си тя. — Няма и картина на Мане. Щяха да я качат на самолет, за да я елиминират. Спомни си думите на Зизи от следобеда, когато прие предложената й работа. Както виждате, аз съм много щедър към хората, които работят за мен, но страшно се ядосвам, когато те ме предават. Тя го предаде. Предаде го на Габриел. А сега щеше да плати с живота си. Правилата на Зизи.
Погледна надолу към пистата, чудейки се дали Зизи не е оставил някоя пролука, през която тя да успее да избяга. Сигурно ще има митничар, който да провери паспорта й. Може би някой митнически офицер или полицай, или и двамата. Изрепетира това, което щеше да им каже: Името ми е Сара Банкрофт. Аз съм американска гражданка и тези мъже се опитват да ме превозят до Швейцария против волята ми. После погледна към Зизи и шефа му по сигурността. Взели сте предвид този сценарий, нали? Платили сте на митническите служители и сте подкупили местната полиция. Зизи не допускаше протакане, особено по отношение на истерички неверници.
Задните колела на хеликоптера избумтяха върху пистата. Бен Талал отвори вратата на кабината и слезе от „Сикорски“, после се обърна и подаде ръка на Сара. Тя я пое и слезе по стълбите сред вихрушката, вдигана от перката. На шестдесет метра от хеликоптера чакаше самолет „Фалкон-2000“ с работещи двигатели, готов за излитане. Сара се огледа наоколо — нямаше митнически служители, нито полицаи. Зизи бе затворил единствения й прозорец. Тя погледна назад към кабината на хеликоптера и го видя за последен път. Той й махна дружелюбно, после погледна златния си „Ролекс“ като лекар, отбелязващ часа на смъртта на пациента си.
Бен Талал грабна куфарите й, напомни й да наведе глава, след това я хвана за ръката и я поведе към фалкона. На стълбичката тя опита да се отскубне от него, но той стисна здраво ръката й над лакътя и я поведе нагоре. Сара извика за помощ, но гласът й бе заглушен от воя на самолетните двигатели и тътена на перката на хеликоптера.
На върха на стълбата тя направи втори опит за бунт, който Бен Талал потуши с едно силно мушване между лопатките. Сара политна и влезе в малката луксозна кабина, обзаведена с мебели от полирано дърво и мека светлокафява кожа. Заприлича й на ковчег. Поне пътуването й към смъртта щеше да е удобно. Събра сили за още един бунт и се хвърли яростно към саудитеца. Сега, скрит от погледа на външния свят, той нямаше нужда от дискретност. Зашлеви я толкова силно по дясната буза, че я запрати на пода на кабината. Саудитците знаеха как да се отнасят с разбунтували се жени.
Ушите й писнаха и за момент бе заслепена от затанцувалите пред очите й искри. Когато зрението й се избистри, видя Жан-Мишел да стои надвесен над нея и да бърше ръцете си с ленена кърпа. Французинът седна на краката й и изчака, докато Бен Талал притисне ръцете й към пода, преди да забие иглата под кожата й. Сара усети бодване, после във вените й сякаш потече разтопен метал. Кожата от лицето на Жан-Мишел като че се смъкна и тя потъна в някаква студена черна вода.