— Наистина ли искате да знаете?
— В противен случай нямаше да те питам.
И тя му каза, предоставяйки му информацията малко по малко.
Застанаха в кръг на брега на реката и Навот разказа набързо на Габриел всичко, което знаеше.
— Отвън има ли други пазачи, освен двамата при предния вход?
— Не знам.
— А в къщата?
— Не знам.
— Видя ли къде я отведоха?
— Не.
— Минаха ли други коли по пътя?
— Пътят е съвсем пуст.
— Информацията не е достатъчна, Узи.
— Направих всичко, което можах.
— Знам.
— Според мен имаш само две възможности, Габриел. Първата е да извършиш още една разузнавателна операция. Но това ще отнеме време. Плюс това е рисковано. Ако ни видят да идваме, първото, което ще направят, е да убият Сара.
— А втората възможност?
— Да атакуваш незабавно. Аз избирам нея. Един бог знае какво преживява Сара в момента.
Габриел сведе очи към снега и се замисли за миг.
— Влизаме още сега — заяви той. — Ти, Михаил, Яков и аз.
— Спасяването на заложници не е по моята част, Габриел. Аз съм съгледвач.
— Определено не е и по частта на Ели, а искам да сме поне четирима души. Моше и Ели ще останат в колите. Когато им дам сигнал, те ще дойдат по пътя и ще ни вземат.
— Кога дойде евреинът?
— Не си спомням точното време.
— Горе-долу?
— Не помня. Беше около половин час след пристигането ми, значи трябва да е било около седем, предполагам.
— И се нарече Бен?
— Не веднага.
— Отначало се представи под друго име, така ли?
— Не. Отначало изобщо не се представи.
— Опиши ми го, ако обичаш.
— По-скоро е дребен.
— Слаб или дебел?
— Слаб.
— Много слаб?
— Мускулест.
— С коса?
— Да.
— Какъв цвят?
— Тъмна.
— Дълга или къса?
— Къса.
— Косата му беше ли прошарена на места?
— Не.
Мохамед остави спокойно химикалката върху бележника си.
— Лъжеш, Сара. Ако ме излъжеш още веднъж, разговорът ни ще приключи и ще получим тази информация по друг начин. Разбираш ли ме?
Тя кимна.
— Отговори ми, Сара.
— Да, разбирам ви.
— Добре. А сега ми дай точното описание на евреина, който се е представил като Бен.
35. Кантон Ури, Швейцария
— Да се върнем на косата му. Каза, че е къса? Като моята?
— Малко по-дълга.
— И тъмна?
— Да.
— Но е прошарена на места, нали? На слепоочията, ако трябва да съм по-точен.
— Да, слепоочията му са прошарени.
— А сега ми кажи за очите. Зелени са, нали? Необикновено зелени.
— Очите му са много зелени.
— И този човек има специфична дарба, нали?
— Има много дарби.
— Умее да реставрира картини?
— Да.
— И си абсолютно сигурна, че никога не си чувала истинското му име?
— Казах ви. Представи се като Бен.
— Да, знам. Но не се ли нарече поне веднъж с друго име?
— Не, никога.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Наричаше се Бен.
— Това не е истинското му име, Сара. Той се казва Габриел Алон. И е убиец на палестинци. А сега ми кажи, ако обичаш, какво се случи след пристигането му в къщата в Джорджтаун.
В началото на пътеката, която водеше към хижата, имаше табела. На нея пишеше „Частна собственост“. Дворната порта се намираше на триста метра навътре в гората. Габриел и Навот се движеха от едната страна на пътеката, а Михаил и Яков — от другата. Снегът край пътя, който излизаше от клисурата, бе дълбок, но между дърветата бе значително по-малко. Гледан през очилата за нощно виждане, той блестеше в призрачно яркозелено, докато стволовете на боровете и елите бяха тъмни. Габриел се прокрадваше напред, стараейки се да не настъпва паднали клони, които биха могли да изпращят под тежестта му. В гората цареше мъртвешка тишина. Той чуваше бясното туптене на сърцето си и шума от стъпките на Навот зад гърба си. Държеше беретата с две ръце. Не носеше ръкавици.
Зърна къщата за пръв път петнайсет минути след навлизането им между дърветата. Прозорците на приземния етаж светеха, както и един прозорец на втория етаж. Пазачите се бяха подслонили на топло в един от джиповете. Двигателят работеше, но фаровете бяха изключени. Портата беше отворена.