— Добре, Габриел, слушам те.
— Сара е видяла Бен Шафик в Цюрих. Той й е казал, че планира нов атентат във Ватикана.
Картър изруга тихо под носа си.
— Вашият президент днес е на посещение в Рим, нали?
— Така е.
— По кое време трябва да е във Ватикана?
— По обяд.
Алон погледна часовника си.
— От Цюрих за Рим има полети на всеки кръгъл час. Ако побързаме, можем да се качим на самолета в седем.
— Карай — каза Картър.
Габриел запали колата и потегли към Цюрих. Ейдриън се обади в щаба на ЦРУ и поиска да го свържат с началника на американските тайни служби.
През първите трийсет минути от пътуването им Картър не спря да говори по телефона. Когато светлините на Цюрих изплуваха от мъглата в северния край на езерото, той приключи разговора и се обърна към Алон:
— Сара ще кацне във военновъздушната база Рамщайн след по-малко от час. Там ще я отведат в една американска военна болница, за да й направят обстоен преглед.
— Какво каза твоят лекар?
— Че състоянието й е такова, каквото може да се очаква. Охлузвания и натъртвания по лицето. Леко мозъчно сътресение. Рана на лявото око. Вътрешни натъртвания в областта на корема. Две пукнати ребра. Два счупени пръста на краката. Чудя се защо са постъпили така с нея.
— Влачили са я надолу по стълбите към мазето.
— А, и хипотермията. Предполагам, че я е получила в резултат от пътуването й в багажника. Така или иначе нещата можеха да бъдат много по-лоши.
— Погрижи се някой от твоите хора да е постоянно с нея — каза Габриел. — Последното нещо, от което имаме нужда в този момент, е Сара да издаде по невнимание тайните ни на лекарите в Рамщайн.
— Няма страшно, Габриел. Тя е в добри ръце.
— Каза, че е проговорила.
— Естествено, че е проговорила. По дяволите, и аз щях да проговоря!
— Трябваше да видиш онази стая.
— Да си призная, радвам се, че не я видях. Подобни работи не са по вкуса ми. Понякога си давам сметка, че копнея за добрите стари дни на Студената война, когато мъченията и кръвта не бяха част от работата ми. — Той погледна към Алон. — Предполагам обаче, че те винаги са били част от твоята. Така ли е?
Габриел не му отговори.
— Тя им е казала всичко, за да спечели време. Въпросът е дали Мохамед е успял да докладва някаква част от тази информация на шефовете си, преди да пристигнем.
— Взе ли бележника му?
Алон потупа горния джоб на коженото си яке.
— Ще разпитаме Сара, щом се възстанови.
— Може да не помни всичко, което им е казала. Била е дрогирана.
Продължиха да пътуват в мълчание. Въпреки ранния час, уличният трафик бе натоварен от колите на отиващите на работа хора. Трудолюбиви швейцарски бизнесмени — помисли си Габриел. И се запита колко ли от тях работят за компании, които са свързани по някакъв начин с риядската „Ей Ей Би Холдингс“ в Женева.
— Мислиш ли, че ще ме пуснат да се кача на този самолет, Ейдриън?
— Густав ме увери, че заминаването ни ще е безпроблемно.
— За теб може би, но аз имам доста колоритно минало в Цюрих.
— Ти имаш колоритно минало навсякъде. Не се тревожи, Габриел. Ще те пуснат на самолета.
— Сигурен ли си, че приятелят ти Густав ще потули нещата?
— Да потули кое? — Картър се усмихна уморено. — Докато разговаряме с теб, към Ури пътува наш екип от чистачи. Густав ще охранява вилата, докато пристигнат. А после… — Сви рамене. — После ще бъде, все едно нищо не се е случило.
— Какво ще правиш с труповете?
— Разполагаме с тайни гробища в Източна Европа. Ще получат подобаващо погребение — повече от това, което заслужават. А някой ден, когато тази безкрайна война все пак свърши, може да кажем къде са заровени костите им на някои от техните роднини. — Картър поглади мустаците си. — И вие имате, нали?
— Какво да имаме?
— Тайно гробище? Някъде там в Йорданската долина?
Габриел го изгледа продължително в огледалото за обратно виждане, но не каза нищо.