— Можете ли да ги задържите извън Ватикана?
— Ще се опитаме. — Капитанът посочи през прозореца. — Виждате ли онези барикади там долу? Планът ни е да ги насочим нагоре по хълма към парка Яникулум. Само че очакваме да има два милиона протестиращи. Ако нещата излязат извън контрол… — Той сви рамене по италиански. — Радвам се, че потушаването на размирици вече не влиза в задълженията ми. Там долу може да стане истинско бойно поле.
Хеликоптерът се обърна и направи вираж към града държава. Куполът на базиликата, покрит частично от огромните брезентови платнища на строителните работници, блесна под ярката слънчева светлина, докато възванието за мир на папата се развяваше на фасадата от лекия утринен ветрец. Те се спуснаха ниско над Виале Ватикано, като се задържаха в италианското въздушно пространство възможно най-дълго, после прелетяха над стената и се приземиха на папската хеликоптерна площадка. Там ги очакваше Донати, облечен в черно расо с пурпурен колан, а до него стоеше цивилен швейцарски гвардеец. Високият свещеник ги посрещна с мрачно изражение, те се ръкуваха набързо и тръгнаха през Ватиканските градини към Апостолическия дворец.
— Колко сериозно е положението този път, Габриел?
— Много.
— Можеш ли да ми кажеш защо?
— Заради пратеника — отвърна Алон.
Габриел изчака да се качат в кабинета на Донати на третия етаж и едва тогава му съобщи останалото. Луиджи разбра, че му казва само част от историята, но беше прекалено загрижен за безопасността на господаря си, за да протестира.
— Искам да стоиш плътно до него, докато президентът не напусне Ватикана.
Този път Алон не възрази.
— Изглеждаш така, сякаш си минал през страхотни премеждия — вметна Донати. — Откога не си спал?
— Честно казано, не мога да си спомня.
— Опасявам се, че сега няма никакво време за сън — рече Луиджи, — обаче трябва да се погрижим за външния ти вид. Случайно да си носиш костюм?
— Ще ми се да можех да ти обясня колко нелепо звучи този въпрос.
— Ще ти трябват подобаващи дрехи. Охранителите на Светия отец от швейцарската гвардия носят костюми и вратовръзки. Сигурен съм, че командирът ще ти намери подходящо облекло.
— Има нещо, от което се нуждая повече, отколкото от син костюм, Луиджи.
— И какво е то?
Габриел му каза.
— Швейцарският гвардеец ще ти осигури и това.
Донати вдигна телефона и набра някакъв номер.
Десет минути по-късно Габриел бе посрещнат в двора „Сан Дамазо“ от същия швейцарски гвардеец, който бе стоял до Донати на хеликоптерната площадка. Той беше висок колкото Алон, имаше широки прави рамене, които изпълваха парадната му куртка, и дебел като на играч на ръгби врат. Русата му коса бе подстригана ниско до скалпа на кръглата му глава, така че кабелът на слушалката в ухото му се виждаше съвсем ясно.
— Познаваме ли се? — попита го Габриел на немски, когато тръгнаха надолу по Виа Белведере.
— Не, сър.
— Изглеждаш ми познат.
— Аз бях един от гвардейците, които ви помогнаха да заведете негово Светейшество в Апостолическия дворец след нападението.
— И аз така си помислих. Как се казваш?
— Ефрейтор Ерих Мюлер, сър.
— От кой кантон си, ефрейтор?
— Нидвалден, сър. Той е полукантон, близо до…
— Знам къде се намира — прекъсна го Габриел.
— Познавате ли Швейцария, сър?
— Много добре.
Малко преди портата „Санта Анна“ те завиха надясно и влязоха в казармата на швейцарските гвардейци. В приемната имаше бюро с формата на полумесец, зад което седеше чинно дежурният офицер. Пред него бяха разположени монитори за наблюдение. На стената зад гърба му висеше разпятие и наредени в редица знамена, представляващи двайсет и шестте швейцарски кантона. Докато Габриел и Мюлер минаваха край дежурния, той отбеляза нещо в дневника си.
— Швейцарската казарма е строго охранявана — поясни Мюлер. — Има три различни входни пункта, но този е главният.
Те излязоха от приемната и завиха надясно. Пред тях се ширна дълъг тъмен коридор, от който се влизаше в малките и подобни на килии спални помещения на гвардейците. В края на коридора имаше сводест проход, а отвъд него — вътрешен двор с настилка от каменни плочи, в който един сержант провеждаше строева подготовка на шестима новобранци, въоръжени с дървени пушки. Те влязоха в сградата от другата страна на двора и се спуснаха по каменно стълбище, което ги отведе в закритото стрелбище. То беше тихо и празно.