На устните на Джулиан се появи усмивка, която бързо угасна, когато продължи да разказва за баща си:
— Германците пристигнаха през май 1940 година и започнаха да плячкосват. Баща ми нае замък в Бордо — откъм линията на Виши, и пренесе повечето от ценните си картини там. Скоро и ние го последвахме. Германците навлязоха в неокупираната зона през 1942 година и започнаха патрулните им обиколки и депортирането. Бяхме хванати в капан. Баща ми плати на двама баски овчари да ме преведат през планината в Испания. Даде ми да нося някои документи, професионален каталог и два дневника. Тогава го видях за последен път.
На Дюк Стрийт прозвуча клаксон и ято гълъби изхвърча над сенчестия двор.
— Минаха години, преди да прочета дневниците. В единия от тях открих бележки за картина, която баща ми видял една вечер в Париж в дома на човек, наречен Исак Вайнберг.
— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“.
— Вайнберг казал на баща ми, че е купил творбата от Йохана малко след смъртта на Винсент, за да я подари на съпругата си за рождения й ден. Както изглежда, госпожа Вайнберг е приличала на Маргьорит. Баща ми попитал Исак дали не би искал да я продаде, но той отговорил, че не желае. Освен това помолил баща ми да не споменава пред никого за картината и той с радост му обещал.
Мобилният телефон на Ишърууд иззвъня. Той не му обърна внимание.
— В началото на седемдесетте години, точно преди да те срещна, бях по работа в Париж. Трябваше да убия няколко часа между две срещи и реших да посетя Исак Вайнберг. Отидох на адреса в Маре, записан в дневника на баща ми, но Вайнберг го нямаше там. Не беше преживял войната. Обаче се видях със сина му — Марк, и му разказах за бележките в дневника на баща ми. Отначало той отрече историята, но накрая стана по-отстъпчив и ми позволи да видя картината, след като му се заклех, че ще мълча до гроб. Тя висеше в спалнята на дъщеря му. Попитах го дали не е склонен да се раздели с нея. Той естествено отказа.
— Сигурен ли си, че е на Ван Гог?
— Абсолютно.
— И оттогава не си се връщал там?
— Мосю Вайнберг ми даде ясно да разбера, че картината никога няма да бъде продадена, така че не виждах смисъл. — Ишърууд спря да върви и се обърна към Габриел: — Добре, венчелистче. Разказах ти историята. Сега би ли ми обяснил за какво е всичко това?
— Много се нуждая от тази картина на Ван Гог, Джулиан.
— За какво?
Алон го хвана за ръкава и го поведе към вратата на галерията.
До остъклената врата беше монтиран електронен домофонен панел с четири звънеца със съответните табелки. На едната се виждаше поизтрит на места надпис: Ишъ уу Файн Ар с: само с предварителна уговорка. Джулиан отключи вратата и поведе Габриел по стълбите, застлани с протрит кафяв килим. Към площадката гледаха две врати. Лявата беше на малка туристическа агенция. Собственичката й — стара мома, наречена госпожица Арчър — седеше зад бюрото си под постер, на който бе изобразена щастлива двойка, плискаща се в лазурна вода. Вратата на Ишърууд беше вдясно. Последната му секретарка Таня — същество с изражение, сякаш постоянно се извинява — погледна крадешком, когато Джулиан и Габриел влязоха.
— Това е господин Клайн — каза Ишърууд. — Той иска да види нещо на горния етаж. Никакви прекъсвания, скъпа Таня.
Те се качиха в асансьора с размери на телефонна кабинка и се заизкачваха, застанали толкова близо един до друг, че Алон подушваше снощното бордо в дъха на спътника си. След няколко секунди асансьорът спря със силно разтърсване и вратата се отвори със скърцане. Изложбената зала на Джулиан тънеше в полумрак, осветена единствено от късното сутрешно слънце, което проникваше през стъкления покрив. Ишърууд се настани на кадифения диван в средата на помещението, а Габриел направи малка обиколка. В мрака картините почти не се виждаха, но той ги познаваше много добре: „Венера“ на Бернардино Луини, „Рождество Христово“ на Перино дел Вага, „Кръщението на Исус“ на Бордоне и възхитителен пейзаж на Клод Лорен.
Джулиан понечи да заговори, но Алон вдигна предупредително пръст пред устните си и извади от джоба на якето си нещо, което приличаше на мобилен телефон „Нокия“. Наистина беше „Нокия“, но притежаваше някои допълнителни екстри, които не бяха достъпни за обикновените клиенти, като GPS и детектор за скрити подслушвателни устройства. Габриел направи втора обиколка на залата, този път с очи, приковани върху дисплея на телефона. След това седна до Ишърууд и тихичко му разказа защо му е необходима картина на Ван Гог.