— Това ли искаш, Узи? Работа на булевард „Цар Саул“?
Навот сви рамене.
— Доста дълго съм на огневата линия. Бела иска да се оженим. Трудно е да имаш стабилен семеен живот, когато живееш така. Понякога, когато се събудя сутрин, не знам къде ще ме отвее вятърът до края на деня. Може да закуся в Берлин, да обядвам в Амстердам и да присъствам на нощен брифинг с директора на булевард „Цар Саул“. — Узи съзаклятнически се усмихна на Алон. — Точно това американците не разбират за нас. Те поставят наблюдаващите си офицери в малка кутия и ги упрекват, когато прекрачат границите й. Службата не действа така. Никога не го е правила. Точно това я прави най-великата в света и затова нашето разузнаване е толкова по-добро от техните. Те няма да знаят какво да правят с мъж като теб.
Узи бе загубил интерес към борша. Премести го в другия край на масата, така че да изглежда, че Габриел е ял от него. Алон посегна към чашата с вино, но размисли. Болеше го глава от пътуването с влака и дъждовното парижко време, а виното кашер миришеше „привлекателно“ колкото разредител за боя.
— Обаче тя взема своята дан от браковете и любовните връзки, нали, Габриел? Колко от нас са разведени? Колко са имали връзки тук, на фронтовата линия? Ако работя в Тел Авив, поне по-често ще бъда у дома. При тази работа, разбира се, има доста пътувания, но все пак са по-малко, отколкото тук. Бела има жилище в Цезарея, близо до морето. Ще си живеем чудесно. — Той отново сви рамене. — Само ме чуй. Говоря така, сякаш Амос ми е предложил работата, а той не ми е предложил нищо. Доколкото знам, вика ме на булевард „Цар Саул“, за да ме уволни.
— Не ставай смешен. Ти си най-квалифицираният човек за тази работа. Ще ми бъдеш шеф, Узи.
— Твой шеф? Моля те! Никой не е твой шеф, Габриел. Само Стареца. — Лицето на Навот внезапно стана сериозно. — Как е той? Чух, че не е добре.
— Ще се оправи — увери го Алон.
Двамата замълчаха, тъй като сервитьорът дойде до масата и взе свободните купи. Когато се отдалечи, Габриел върна папката на Навот, който я мушна обратно в чантата си.
— Е, как ще действаш с Хана Вайнберг?
— Ще я помоля да даде картина, която струва осемдесет милиона долара. Трябва да й кажа истината — или поне някаква нейна версия. А после ще се оправяме с последствията по сигурността.
— А как ще подходиш? Ще й правиш известно време мили очи или направо ще минеш на въпроса?
— Не правя мили очи, Узи. Никога не съм имал време за това.
— Е, поне няма да имаш проблем да я убедиш кой си. Благодарение на френските служби за сигурност всеки в Париж знае името ти и познава лицето ти. Кога искаш да започнеш?
— Тази вечер.
— Тогава имаш късмет.
Навот погледна към прозореца. Габриел проследи погледа му и видя жена с черна коса да върви по Рю де Розие, пазейки се с чадър. Той се изправи, без да каже и дума, и се насочи към вратата.
— Не се притеснявай, Габриел — промърмори под носа си Узи. — Аз ще се погрижа за сметката.
В края на улицата тя зави наляво и се скри от погледа му. Габриел спря на ъгъла и видя облечени в черно ортодоксални евреи да влизат един по един в голяма синагога за вечерната служба. После погледна надолу по Рю Паве и зърна силуета на Хана Вайнберг да се отдалечава в мрака. Тя спря пред входа на жилищна сграда и бръкна в дамската си чанта за ключа. Габриел тръгна по тротоара и спря на няколко крачки от нея точно когато тя протегна ръка към ключалката.
— Мадмоазел Вайнберг?
Жената се обърна и погледна спокойно към него в тъмнината. Очите й излъчваха хладнокръвие и изтънчена интелигентност. Ако се бе изплашила от приближаването му, с нищо не го показваше.
— Вие сте Хана Вайнберг, нали?
— Какво обичате, мосю?
— Нуждая се от вашата помощ — отговори Габриел. — Чудя се дали не можем да поговорим на някое уединено място.
— Познаваме ли се, мосю?
— Не — отвърна Алон.
— Тогава как бих могла да ви помогна?
— Ще бъде по-добре да го обсъдим насаме, мадмоазел.
— Нямам навика да ходя на уединени места с непознати мъже, мосю. А сега ме извинете.
Тя се обърна и пак протегна ключа към вратата.
— Става дума за ваша картина, мадмоазел Вайнберг. Трябва да говоря с вас за вашия Ван Гог.