Жената застина и отново го погледна. Очите й още излъчваха спокойствие.
— Съжалявам, че ще ви разочаровам, мосю, но аз не притежавам картина на Ван Гог. Ако искате да видите някои от творбите на Винсент, предлагам ви да посетите музея „Д’Орсе“.
Тя пак извърна глава.
— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ — каза тихо Габриел. — Била е купена от вашия дядо от вдовицата на Теодорус ван Гог — Йохана, и подарена на баба ви за рождения й ден. Тя е имала известна прилика с Маргьорит Гаше. Когато сте били дете, картината е висяла в стаята ви. Да продължавам ли?
Спокойствието я напусна. Когато заговори след краткото си изумление, гласът й беше неочаквано гневен:
— Откъде знаете за картината?
— Не мога да ви кажа.
— Разбира се, че не можете — каза тя презрително. — Баща ми винаги ме предупреждаваше, че един ден някой алчен френски търговец на картини ще се опита да ми отнеме платното. Тя не е за продан и ако изчезне в някой момент, ще дам описанието ви на полицията.
— Аз не съм търговец на картини, не съм и французин.
— Тогава кой сте? — попита жената. — И за какво ви е моята картина?
15. Квартал Маре, Париж
Вътрешният двор беше пуст и тъмен, осветяван единствено от светещите прозорци на апартаментите в сградата. Те го прекосиха мълчаливо и влязоха във фоайето, където ги очакваше старомоден асансьор. Вместо да се качи в него, Хана се заизкачва по широкото стълбище и го заведе на четвъртия етаж. На площадката имаше две великолепни махагонови врати. На дясната нямаше табелка. Жената я отключи и го въведе в жилището. Габриел си отбеляза наум, че тя набра кода на панела за алармената система, преди да светне лампата. Хана Вайнберг, реши той, умееше да пази тайни.
Апартаментът беше голям, с неприветлив вестибюл и библиотека в съседство с всекидневната. Мебелите бяха стари, с избеляла брокатена дамаска, прозорците — скрити зад дебели кадифени завеси, върху полицата на камината тихо тиктакаше позлатен часовник, който не беше точен. Професионалното око на Габриел веднага се насочи към шестте сносни маслени платна, които висяха на стените. Обстановката създаваше усещането за отминала епоха. В действителност Алон едва ли щеше да се изненада, ако видеше Пол Гаше да чете вечерните вестници под светлината на газена лампа.
Хана Вайнберг съблече палтото си и изчезна в кухнята. Габриел се възползва от възможността да надзърне в библиотеката. На лавиците зад стъклените витрини на строгата библиотека бяха наредени подвързани с кожа юридически издания. Тук имаше още картини — скучни пейзажи, мъж, яхнал кон, задължителната морска битка — но нищо, което да подсказва, че домакинята притежава и една изгубена картина на Ван Гог.
Той се върна във всекидневната точно когато Хана Вайнберг излезе от кухнята с бутилка „Сансер“ и две чаши. Тя му подаде бутилката и тирбушон и се загледа в ръцете му, докато той внимателно извади тапата. Не беше толкова привлекателна, колкото изглеждаше на снимката, показана му от Узи Навот. Може би там ефектът се бе получил от ярката парижка светлина или може би всички жени изглеждат привлекателни, когато слизат по стълби в Монмартър. Плисираната й вълнена пола и дебелият пуловер скриваха, както подозираше Габриел, малко набита фигура. Веждите й бяха много широки и придаваха дълбока сериозност на лицето й. Както беше седнала, заобиколена от старомодните мебели в стаята, тя изглеждаше по-възрастна от своите четирийсет и четири години.
— Изненадана съм да ви видя в Париж, мосю Алон. Последния път, когато прочетох името ви във вестника, парижката полиция все още ви издирваше за разпит.
— Опасявам се, че все още е така.
— И въпреки това сте дошли… просто да ме видите? Трябва да е нещо много важно.
— Така е, мадмоазел Вайнберг.
Габриел наля вино в двете чаши, подаде й едната и вдигна своята в мълчалив тост. Тя направи същото, после поднесе чашата до устните си.
— Имате ли представа какво се случи тук, в Маре, след бомбения атентат? — попита Хана и отговори на собствения си въпрос. — Обстановката стана много напрегната. Носеха се слухове, че е поръчан от Израел. Всички повярваха, че е истина, и за съжаление, френското правителство доста се забави да предприеме нещо — даже след като се разбра, че това е лъжа. Нашите деца бяха бити по улиците. По прозорците на домовете и по витрините на магазините ни хвърляха камъни. По стените в Маре и други еврейски квартали се появиха ужасяващи надписи. Страдахме заради случилото се в онази гара. — Жената му хвърли изпитателен поглед, сякаш да се увери, че той наистина е мъжът, когото е видяла във вестниците и по телевизията. — Но и вие сте страдали, нали? Вярно ли е, че жена ви е била замесена в това?