Прямотата на въпроса й изненада Алон. Първият му порив бе да я излъже, да замаже нещата, да насочи разговора към друга тема. Но това беше вербуване, а „перфектното вербуване — както винаги повтаряше Шамрон — по същество е едно отлично съблазняване“. „А когато съблазняваш — напомни си Габриел, — трябва да разкриеш нещо за себе си“.
— Примамиха ме в Лионската гара, като отвлякоха жена ми — отговори той. — Възнамеряваха да убият и двама ни, да дискредитират Израел, както и да направят непоносим живота на евреите във Франция.
— Успяха… поне за малко. Не ме разбирайте погрешно, мосю Алон, за нас нещата тук все още са зле. Не толкова зле, както в дните след атентата. — Тя отпи от виното си, кръстоса крака и приглади плисетата на полата си. — Въпросът ми може да ви прозвучи глупаво предвид факта за кого работите, но как открихте моя Ван Гог?
Габриел помълча известно време, след това й отговори искрено. При споменаване посещението на Ишърууд в същия този апартамент преди повече от трийсет години устните й се извиха в усмивка, подсказваща, че тя си го спомня.
— Мисля, че го помня — каза Хана. — Висок мъж, доста представителен, притежаващ чар и изисканост, но в същото време някак уязвим. — Тя замълча, после добави: — Като вас.
— Чар и изисканост са думи, които рядко съм чувал за себе си.
— А уязвимост? — Жената пак се усмихна леко и това смекчи строгите черти на лицето й. — До известна степен всички сме уязвими, нали? Дори и някой като вас? Терористите са открили слабото ви място и са се възползвали от него. Това го умеят най-добре. Те се възползват от нашето благоприличие, от уважението ни към живота. Преследват скъпите за нас неща.
„Навот беше прав — помисли си Габриел. — Тя е истински дар от боговете на разузнаването“. Той постави чашата си върху малката масичка. Очите на Хана следяха всяко негово движение.
— Какво е станало със Самуел Исаковиц? — попита тя. — Оцелял ли е?
Алон поклати глава.
— Той и съпругата му са били заловени в Бордо, когато германците са се придвижили на юг.
— Къде са ги изпратили?
— В Собибор.
Жената знаеше какво означава това. Нямаше нужда Габриел да казва нещо повече.
— А вашият дядо? — попита той.
Хана се взря за момент в своята чаша, преди да отговори.
— Jeudi Noir — каза тя. — Чували ли сте този израз?
Алон кимна мрачно. Жьоди Ноар. Черният четвъртък.
— Сутринта на 16 юли 1942 година четири хиляди френски полицаи нахлули в Маре и другите еврейски квартали със заповед да арестуват двайсет и седем хиляди еврейски имигранти от Германия, Австрия, Полша, Съветския съюз и Чехословакия. Баща ми и дядо ми били в списъка. Разбирате ли, моите дядо и баба произхождат от Люблинското воеводство в Полша. На двамата полицаи, който почукали на вратата на този апартамент, им дожаляло за баща ми и му казали да бяга. Католическо семейство, което живеело на долния етаж, го прибрало и той останал при тях до освобождението. Дядо ми и баба ми нямали този късмет. Изпратили ги в лагера за интернирани в Дранси, а пет дни по-късно с пломбиран вагон — в Аушвиц. Естествено това бил краят им.
— А картината на Ван Гог?
— Нямало време да вземат някакви мерки за нея, а и в Париж нямало човек, на когото дядо ми да има вяра. Нали разбирате, било война. Хората се предавали един друг за чифт чорапи и цигари. Като чул за предстоящите хайки, той свалил картината от рамката и я скрил под една дъска на пода в библиотеката. След войната на баща ми му отнело години, докато си върне апартамента. Едно френско семейство се било нанесло, след като дядо ми и баба ми били арестувани, и не му се искало да се откаже от прекрасното жилище на Рю Паве. Кой би могъл да ги вини за това?
— Кога баща ви си е върнал апартамента?
— През 1952 година.
— След десет години — каза Габриел. — И творбата на Ван Гог все още е била тук?
— Точно както дядо ми я бил оставил — скрита под дъската на пода в библиотеката.
— Удивително.
— Да — съгласи се Хана. — Картината е останала в семейство Вайнберг в продължение на един век, независимо от войната и холокоста. А сега вие искате да я пожертвам.