— Не да я пожертвате — каза Алон.
— А какво?
— Аз просто искам… — Той замълча, търсейки подходящата дума. — Искам да я взема назаем.
— Да я вземете назаем? За колко време?
— Не мога да кажа. Вероятно за месец. Може би за шест месеца. А може и за година или за по-дълго.
— С каква цел?
Габриел не беше готов да й отговори. Взе корковата тапа и започна да чопли с нокътя на палеца си разкъсания й край.
— Знаете ли колко струва картината? — попита Хана. — Ако искате да ви я дам — дори и за кратък период — смятам, че имам правото да знам защо.
— Така е — отговори Алон, — но трябва да знаете също, че ако ви кажа истината, животът ви вече няма да е същият.
Тя си наля още вино и притисна за момент чашата до тялото си, без да отпие.
— Преди две години в Маре бе извършено особено жестоко нападение. Едно еврейско момче бе нападнато от банда северноафриканци, докато се прибирало от училище. Запалили косата му и изрязали свастика на челото му. Белегът му още си стои. Организирахме демонстрация, за да окажем натиск на френското правителство да предприеме нещо срещу антисемитизма. Когато влязохме на Площада на Републиката, там имаше антиизраелска демонстрация. Знаете ли какво ни крещяха?
— Смърт на евреите.
— А знаете ли какво каза френският президент?
— Че във Франция няма антисемитизъм.
— От този ден животът ми вече не е същият. Освен това, както може би сте се досетили, аз съм много добра в пазенето на тайни. Кажете ми защо искате моя Ван Гог, мосю Алон. Може би ще успеем да се споразумеем.
Бусът за наблюдение беше паркиран в края на Парк Роял. Узи Навот почука два пъти на задното стъкло и веднага му отвориха да влезе. Единият от невиотите седеше зад волана. Другият беше в задната част, наведен над електронна конзола и със слушалки на ушите.
— Какво става? — попита Навот.
— Габриел вече я спечели на своя страна — отвърна мъжът. — Сега ще нанесе решителния удар.
Узи си сложи чифт слушалки и заслуша обяснението, което Алон даде на Хана Вайнберг: как ще използва нейната картина, за да хване най-опасния мъж на света.
Ключът беше скрит в горното чекмедже на писалището в библиотеката. Тя го използва, за да отключи вратата в дъното на неосветения коридор, която водеше към детската стая. „Стаята на Хана — помисли си Габриел, — консервирана във времето“. Легло с дантелен балдахин. Лавици, отрупани с плюшени животни и играчки. Плакат на американски актьор, завоевател на женски сърца. И накрая — закачена над френски провинциален скрин — изгубената картина на Винсент ван Гог, потънала в плътната сянка.
Габриел пристъпи бавно напред и замря пред нея, подпрял брадичка с дясната си ръка и леко наклонил настрана главата си. После протегна ръка и нежно прокара пръсти по пищните мазки на четката. Бяха на Винсент — бе сигурен в това. На обхванатия от ентусиазъм Винсент. На влюбения Винсент. Реставраторът спокойно прецени състоянието на своя обект. Картината изглеждаше така, сякаш никога не бе почиствана. Повърхността й бе покрита с тънък слой мръсотия и имаше три хоризонтални пукнатини в резултат на факта, както предположи той, че е била навита твърде стегнато от Исак Вайнберг в нощта преди Черния четвъртък.
— Предполагам, че трябва да поговорим за парите — каза Хана. — Джулиан за колко смята, че може да се продаде?
— Приблизително за осемдесет милиона. Съгласих се той да задържи десет процента комисиона като компенсация за ролята му в тази операция. Останалата част от сумата незабавно ще ви бъде преведена по сметка.
— Седемдесет и два милиона долара?
— Плюс-минус няколко милиона, разбира се.
— А когато операцията ви приключи?
— Ще ви върна картината.
— Как смятате да го направите?
— Оставете това на мен, мадмоазел Вайнберг.
— Когато ми върнете картината, какво ще стане със седемдесет и двата милиона? Плюс-минус няколко милиона, разбира се.
— Вие ще можете да задържите натрупаната лихва. В добавка ще ви платя наем. Как ви звучи сумата от пет милиона долара?
Тя се усмихна.
— Звучи ми чудесно, но нямам никакво намерение да задържа доларите за себе си. Не им искам парите.