— Никакви — отговори Габриел. — Всъщност изглеждаха много щастливи, че ме виждат.
Това бе нещото, което Алон не успя да разбере в Америка — дружелюбността на граничните полицаи. Той винаги намираше нещо успокояващо в мрачната отегченост на израелците, които подпечатваха паспортите на летище „Бен Гурион“. Американските митнически служители бяха далеч по-приветливи.
Габриел погледна през прозореца. Бяха напуснали пътя от летище „Дълес“ и сега се движеха през Маклийн. Преди това бе идвал само веднъж във Вирджиния — на кратко посещение в безопасна квартира на ЦРУ, намираща се дълбоко в коневъдния район, близо до Мидълбърг. Откри, че Маклийн е архетип на американско предградие — чисто и проспериращо, но някак скучно. Минаха край централната търговска част и навлязоха в елегантен жилищен квартал с големи еднофамилни къщи. Парцелите носеха имена като Мериуд и Колониални имения. Пред тях изплува крайпътна табела, на която пишеше: РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР „ДЖОРДЖ БУШ“.
— Не смяташ наистина да ме водиш в главната квартира, нали?
— Не, разбира се — отговори Картър. — Отиваме в Дистрикта.
Габриел знаеше, че вашингтонците наричат Дистрикт малкото градче на река Потомак. Те преминаха по надлеза на магистралата и навлязоха в хълмиста област с гъсти гори. Алон зърна между дърветата големи къщи с изглед към реката.
— Как се казва тя?
— Сара Банкрофт — отговори Ейдриън. — Баща й е бил изпълнителен директор в международния отдел на Ситибанк. През повечето време Сара е живяла в Европа. Тя се чувства уютно в чужбина, за разлика от повечето американци. Говори езици. Знае кога коя вилица да използва.
— Образование?
— Върнала се е тук, за да учи в колеж. Завършила е история на изкуството в Дартмът, после — магистратура в Института за изкуство „Кортолд“ в Лондон. Запознат си с „Кортолд“, нали?
Габриел кимна утвърдително. Това беше едно от най-престижните художествени училища в света. Сред възпитаниците му беше и търговецът на картини от Сейнт Джеймс Джулиан Ишърууд.
— След „Кортолд“ е защитила докторат в Харвард — поясни Картър. — Сега е куратор във „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон. Това е малък музей близо до…
— Познавам „Филипс Кълекшън“, Ейдриън.
— Извинявай — каза искрено Картър.
Голям белоопашат елен изскочи между дърветата и пресече пътя им. Ейдриън намали и се загледа след животното, което изчезна безшумно в притъмняващата гора.
— Кой привлече вниманието ти върху нея? — попита Габриел, но американецът не му отговори. Беше се навел над волана и се взираше в дърветата край пътя за още елени.
— Където има един — каза той, — обикновено има и втори.
— Също като при туристите — подхвърли Алон и повтори въпроса си.
— Тя кандидатства да се присъедини към нашето управление няколко месеца след 11 септември — обясни Картър. — Току-що бе защитила доктората си. Документите й ни се видяха интересни, така че я повикахме и я пратихме при психиатрите в отдел „Кадри“. Те я разнищиха и не харесаха това, което откриха. Казаха, че има твърде независим дух. Че е може би малко по-умна, отколкото е добре за нея. Когато отхвърлихме кандидатурата й, тя отиде във „Филипс“.
— Значи ми предлагаш отхвърлен от вас кандидат? Брак?
— Тази дума трудно може да се каже за Сара Банкрофт. — Картър бръкна в джоба на сакото си от рипсено кадифе и подаде на Габриел една снимка. Сара Банкрофт беше поразително красива жена с дълга до раменете руса коса, широки скули и големи очи с цвят на безоблачно лятно небе.
— На колко години е?
— На трийсет и една.
— Защо не е омъжена?
Картър се поколеба за миг.
— Защо не е омъжена, Ейдриън?
— Когато е била в Харвард, е имала приятел — млад адвокат, наречен Бен Калахан. Нещата завършили зле.
— Какво се е случило с Бен?
— Сутринта на 11 септември 2001 година се качил на самолета за Лос Анджелис на летище „Логан“.
Габриел подаде снимката на Картър.
— Зизи няма да иска да вземе на работа човек, който е емоционално свързан с 11 септември. Повикал си ме тук за нищо, Ейдриън.
Картър продължи да стиска волана.
— Бен Калахан е бил неин приятел от колежа, а не съпруг. Освен това Сара не е говорила на никого за него. Ние фактически трябваше да го прогоним от съзнанието й. Тя се страхуваше, че смъртта на Бен ще я преследва до края на живота й, че хората ще се отнасят с нея като към вдовица на двайсет и шест годишна възраст. Пази го дълбоко в себе си. През тази седмица доста душихме наоколо заради теб. Никой не знае.