17. Джорджтаун
Черният шевролет спря след петнайсет минути пред голяма къща в колониален стил на Ен Стрийт. Докато Сара се изкачваше по извитото стълбище от червени тухли, вратата внезапно се отвори и в сянката на портика се появи фигурата на мъж. Той бе облечен в идеално изгладени жълто-кафяви панталони и сако от рипсено кадифе с кръпки на лактите. Погледът му бе безпристрастен като на лекар, което й напомни за психиатъра, когото посещаваше след смъртта на Бен.
— Аз съм Картър — каза мъжът, сякаш тази мисъл внезапно му бе хрумнала. Не уточни дали това е малкото или фамилното му име, а само, че е истинско. — Вече не ползвам фалшиви имена — допълни той. — Сега съм в щаба.
После се усмихна. Беше фалшива усмивка, както и краткото му кимване. Мъжът предложи да влязат и пак остави у нея усещането, че това внезапно му е хрумнало.
— А вие сте Сара — информира я той, докато я водеше по широкия централен коридор. — Сара Банкрофт, куратор в реномираната „Филипс Кълекшън“. Сара Банкрофт, която смело ни предложи услугите си след 11 септември, но бе отхвърлена с думите, че не ни е нужна. Как е баща ви?
Тя бе неприятно изненадана от внезапната смяна на темата.
— Познавате ли баща ми?
— Всъщност никога не съм го срещал. Работи за „Ситикорп“, нали?
— Знаете точно за кого работи. Защо питате за баща ми?
— Къде е той сега? В Лондон? Брюксел? Хонконг?
— В Париж — отговори тя. — Това е последното му назначение. Ще се пенсионира следващата година.
— И ще се прибере у дома?
Сара поклати глава.
— Ще остане в Париж. С новата си съпруга. Родителите ми се разведоха преди две години. Баща ми веднага се ожени повторно. Той е от хората, за които „времето е пари“.
— А майка ви? Къде е тя?
— В Манхатън.
— Виждате ли често баща си?
— През отпуските. На сватби. Някой случаен неприятен обяд, когато е в града. Родителите ми се разведоха в лоши отношения. Всеки взе страна, в това число и децата. Защо ми задавате тези въпроси? Какво искате от…
— Вярвате ли в това? — прекъсна я Картър.
— Да вярвам в какво?
— Във вземането на страна.
— Предполагам, зависи от обстоятелствата. Това част от теста ли е? Смятах, че съм се провалила на тестовете ви.
— Така е — потвърди Картър. — С летателните цветове.
Влязоха в приемната. Беше обзаведена с формалистична, но анонимна елегантност, запазена обикновено за хотелските апартаменти. Картър й помогна да си съблече палтото и я покани да седне.
— Е, защо ме върнахте?
— Светът е непостоянен, Сара. Нещата се променят. Кажете ми нещо. При какви обстоятелства смятате, че е правилно да се вземе страна?
— Не съм мислила много по този въпрос.
— Напротив — каза Картър и пред очите на Сара за втори път изплува образът на психиатъра й, седнал в своето кресло на цветя и крепящ на коляното си керамичната си чаша, който мрачно я подтикваше да посети места, където тя предпочиташе да не ходи. — Хайде, Сара — прекъсна мислите й мъжът. — Дайте ми само един пример, когато смятате, че е правилно да се вземе страна.
— Аз вярвам в доброто и злото — отговори тя, като леко вирна брадичка. — Което може би обяснява защо се провалих на малкия ви тест. Вашият свят е изпълнен с нюанси на сивото. Аз съм склонна да виждам нещата малко по в бяло и черно.
— Това ли ви казва баща ви?
„Не“ — помисли си тя. Бен я обвиняваше за този й недостатък.
— За какво е всичко това? — попита на глас. — Защо съм тук?
Обаче Картър още обмисляше изводите от последния й отговор.
— А какво ще ми кажете за терористите? — попита той и Сара отново изпита усещането, че сякаш мисълта внезапно се е пръкнала в главата му. — Ето за това се чудя. Как те се намесват в света на доброто и злото на Сара Банкрофт? Те злите ли са, или тяхната кауза е справедлива? Ние невинни жертви ли сме, или сами сме си докарали тази беда? Трябва ли да седим и да я приемем, или имаме правото да им се противопоставим с цялата си сила и ярост?
— Аз съм помощник-куратор във „Филипс Кълекшън“ — отговори Сара. — Наистина ли искате да говоря поетично за морала на контратероризма?