— Тази страст към изобразителното изкуство — каза той. — Откъде е дошла според вас? Защо изобразително изкуство? Защо не литература или музика? Защо не кино или драматургия?
— Картините станаха моето спасение. Моето убежище.
— От какво?
— От реалния живот.
— Били сте богато момиче, посещаващо най-добрите училища в Европа. Какво не беше наред във вашия живот? — Мъжът премина от английски на немски насред обвинението. — От какво бягахте?
— Вие ме съдите — отговори тя на същия език.
— Естествено.
— Може ли да говорим на английски?
— Ако трябва.
— Картините са други места. Друг живот. Миг от времето, уловен на платното, и нищо друго.
— На вас ви харесва да обитавате тези места.
Това беше забележка, а не въпрос. Сара кимна в отговор.
— Харесва ли ви да водите друг живот? Да бъдете други личности? Обичате ли да се разхождате из житните поля на Винсент ван Гог и цветните градини на Моне?
— Даже и в кошмарите на Франкел.
Той за първи път остави писалката си.
— Затова ли кандидатствахте в Управлението? Защото искате да водите друг живот? Защото искате да станете друга личност?
— Не, направих го, защото исках да служа на моята страна.
Той се смръщи неодобрително, сякаш намираше отговора й за наивен, и после пак погледна часовника си. Времето беше негов враг.
— Общували ли сте с араби, докато учехте в Европа?
— Разбира се.
— С момчета? Момичета?
— И от двата пола.
— Какви араби?
— Такива, които вървят на два крака. Араби от арабски страни.
— Притежавате повече остроумие от това, Сара.
— Ливанци. Палестинци. Йорданци. Египтяни.
— А саудитци? Имали ли сте съученици саудитци?
— Имаше две саудитски момичета в моето училище в Швейцария.
— Богати ли бяха тези момичета?
— Всички бяхме богати.
— Бяхте ли приятелка с тях?
— Човек трудно можеше да ги опознае. Те бяха сдържани. Държаха се настрана.
— А арабските момчета?
— Какво за тях?
— Сприятелявали ли сте се с някого от тях?
— Предполагам.
— Да сте излизали на среща с някого от тях? Да сте спали с някого от тях?
— Не.
— Защо не?
— Предполагам, че арабските мъже не са били по вкуса ми.
— Имали ли сте приятели французи?
— Няколко.
— Англичани?
— Разбира се.
— Но не и араби?
— Не.
— Имате ли предразсъдъци към арабите?
— Не ставайте смешен.
— Значи за вас е приемливо да се срещате с арабин, но просто не сте го правили.
— Надявам се, че няма да поискате от мен да бъда примамка в някой „сладък“ капан, защото…
— Не ставайте смешна.
— Тогава защо ми задавате тези въпроси?
— Защото искам да знам дали ще се чувствате удобно в социалната и професионалната среда на арабски мъже.
— Отговорът ми е „да“.
— Когато срещнете арабин, не виждате ли автоматично в него терорист?
— Не.
— Сигурна ли сте в това, Сара?
— Предполагам, зависи от арабина, когото имате предвид.
Той погледна часовника си.
— Става късно — каза, без да се обръща към никого конкретно. — Сигурен съм, че бедната Сара умира от глад. — Мъжът драсна дебела червена черта през страницата си с йероглифи. — Хайде да поръчаме някаква храна, а? Сара ще се почувства по-добре, след като хапне нещо.
Поръчаха си кебап за вкъщи от един ресторант в центъра на Джорджтаун. Храната пристигна след двайсет минути, доставена от същия черен бус, който докара Сара до къщата три часа по-рано. Габриел посрещна пристигането й като сигнал за началото на нощната сесия. През следващите деветдесет минути той се съсредоточи върху образованието й и познанията й върху историята на изкуството. Въпросите му следваха като картечен огън и тя едва имаше време за храната. Колкото до неговата, тя остана непокътната до жълтия му бележник. Той е аскет — помисли си Сара. — Няма да си направи труда да яде. Живее в гола стая и преживява с тричав хляб и няколко капки вода на ден. Малко след полунощ израелецът отнесе чинията си в кухнята и я остави на плота. Когато се върна в трапезарията, за момент остана прав зад стола си, подпрял с една ръка брадичката си и леко наклонил глава на една страна. От светлината на полилея очите му изглеждаха изумрудени и непрестанно я следваха като лъчи на прожектори. Той може да види апогея — помисли си тя. — Подготвя се за последния щурм.