— Какво искате от мен?
— Искаме да напуснете работата си във „Филипс Кълекшън“ и да отидете да работите за Джихад Инкорпорейтед. Заинтересувана ли сте все още?
Картър трябваше да постави договора пред нея. Картър с неговата пуританска добродетелност и сакото си от рипсено кадифе. Картър с държането му на терапевт и с английския му с американски акцент. Габриел се измъкна навън като нощен крадец и пресече улицата, отивайки до очуканото волво на Ейдриън. Знаеше какъв ще е отговорът на Сара. Тя вече му го даде. Южната кула гореше — бе казала. — Бен гореше. Така че той не се обезпокои от изражението й на човек, когото ще бесят, когато двайсет минути по-късно Сара излезе стоически от къщата и слезе по стъпалата до очакващия я бус. Не се разтревожи и когато видя Картър да излиза пет минути след нея и да пресича бавно улицата с мрачно изражение, като че крачи след ковчег. Той седна зад волана и запали двигателя.
— На летище „Андрюс“ има самолет, който чака да те върне в Израел — каза Ейдриън. — По пътя натам ще спрем на едно място. Има един човек, който иска да поговори с теб, преди да заминеш.
Минаваше полунощ и Кей Стрийт беше оставена на разположение на нощните камиони за доставка и на такситата. Картър шофираше с по-голяма скорост от обикновено и постоянно поглеждаше часовника си.
— Тя не идва безплатно, знаеш. Ще има разходи по използването й. След като това приключи, ще трябва да бъде настанена на ново място и охранявана дълго време.
— Но вие ще се оправите с това, нали, Ейдриън? Вие сте тези, които разполагате с най-много пари. Бюджетът на американското разузнаване е много по-голям от бюджета на цялата ни страна.
— Забрави ли, че тази операция не съществува? Освен това вие ще си тръгнете с голям дял от парите на Зизи.
— Чудесно — каза Габриел. — Обаче ти ще кажеш на Сара Банкрофт, че следващите десет години ще живее в кибуц в Галилея, криейки се от силите на световния джихад.
— Добре, ние ще платим за новото й настаняване.
Картър направи няколко завоя. За момент Габриел загуби представа на коя улица се намират. Минаха край фасадата на голяма сграда в неокласически стил, после свиха по някаква служебна автомобилна алея. Отляво се издигаше укрепена караулна сграда с бронирани стъкла. Картър свали прозореца си и подаде своята карта за самоличност на часовоя.
— Очакват ни.
Часовоят погледна някакъв списък и върна картата на Ейдриън.
— Минете, после спрете пред заграждението вляво. Кучетата ще направят бърз оглед и след това ще можете да влезете.
Картър кимна и вдигна стъклото си. Габриел попита:
— Къде сме?
Ейдриън мина, лъкатушейки, през загражденията и спря, където му бяха казали.
— Пред задния вход на Белия дом — отвърна той.
— С кого ще се срещнем? — поинтересува се Алон, но сега Картър говореше с друг полицай, който се опитваше да задържи голяма немска овчарка на дебела кожена каишка. Габриел, чийто страх от кучетата бе всеизвестен в Службата, седеше неподвижно, докато животното обикаляше, душейки, волвото, за да търси скрити експлозиви. След малко те бяха насочени към друг охраняем вход. Картър паркира колата на един пуст паркинг и угаси двигателя.
— Аз съм дотук.
— С кого ще се видя, Ейдриън?
— Мини през онзи вход и тръгни по алеята към сградата. Той ще излезе след минута.
Първо се показаха кучетата — два катраненочерни териера, които изскочиха от дипломатическия вход като куршуми от дулото на пистолет и се хвърлиха към панталоните на Габриел. Президентът се появи няколко секунди по-късно. Той тръгна към Алон с протегната ръка, докато с другата правеше знаци на териерите да прекратят атаката си. Двамата мъже се здрависаха кратко, след това поеха по пешеходната алея, която обикаляше около периферията на южната морава. Териерите се хвърлиха отново към глезените на Габриел. Картър видя как Алон се обърна и прошепна нещо на иврит, което накара кучетата да избягат и да потърсят защитата на един агент от тайните служби.
Разговорът им продължи точно пет минути и на Ейдриън му се стори, че повече говори президентът. Вървяха бързо и спряха само веднъж, за да разрешат, както изглеждаше, някакво малко разногласие. Габриел измъкна ръце от джобовете си и жестикулираше в подкрепа на изказваното от него становище. Отначало президентът сякаш не беше убеден, след това кимна утвърдително и тупна силно събеседника си по рамото.