Подозренията му бяха потвърдени три дни по-късно, когато в края на страницата за изкуство на Таймс се появи кратко съобщение, че Сара Банкрофт — работила преди това във „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон — ще постъпи в галерията „Ишърууд Файн Артс“ като неин първи съдиректор. „Занимавам се с това от четирийсет години — споделяше пред репортера на Таймс Джулиан. — Нуждаех се от някого, който да поеме част от тежестта, и ангелите ми изпратиха Сара“.
Тя пристигна следващата седмица, в понеделник. По една случайност Оливър Димбълби вървеше бавно по Дюк Стрийт точно в момента, когато тя зави и влезе в пасажа към Мейсънс Ярд, облечена в тренчкот на „Бърбъри“; русата й коса се спускаше по гърба й като сатенена наметка. Тогава Димбълби не осъзна коя е тя, но верен на себе си, надзърна в пасажа, за да я огледа отзад. За негова изненада, жената се насочи право към галерията на Ишърууд в далечния ъгъл на квадратния двор. Този първи ден тя позвъни на звънеца и трябваше да изчака две много дълги минути, докато Таня — мудната секретарка на Джулиан — натисне бутона за отваряне на вратата. „Това е ритуалното приемане на новото момиче от Таня“ — помисли си Оливър. Той предположи, че до петък Таня ще е напуснала.
Въздействието й бе моментално. Сара бе като вихрушка, като дългоочаквана глътка свеж въздух. Сара беше всичко онова, което Ишърууд не бе: действена, овладяна, дисциплинирана и естествено — истинска американка. Тя започна да идва в галерията в осем часа всяка сутрин. Джулиан, който бе свикнал по италиански маниер да се домъква на работа в десет, бе принуден да промени навиците си. Тя постави в ред обърканите му счетоводни книги и подреди спретнато кабинета, който двамата деляха. Подмени липсващите букви на табелката на звънеца и протрития кафяв килим на стълбището. Започна мъчителния процес по ликвидирането на огромния куп залежали картини и влезе в преговори да наеме съседния офис, който в момента бе зает от невзрачната малка туристическа агенция на госпожица Арчър.
— Тя е американка — каза Димбълби. — По природа е експанзивна. Ще завладее страната ти и след това ще ти каже, че е за твое добро.
Както се оказа, Таня не издържа до петък и бе видяна да напуска за последен път галерията в четвъртък вечер. С напускането й се бе нагърбила Сара и поради това то протече гладко, което не бе обичайно за „Ишърууд Файн Артс“. Щедрото обезщетение — „Много щедро, доколкото чух“, подхвърли Димбълби — й позволи да отиде на дълга и заслужена зимна почивка в Мароко. Следващият понеделник в приемната на Ишърууд вече бе на поста си ново момиче — висока мургава италианка с буйна тъмна коса и очи с цвят на карамел, която се казваше Елена Фарнезе. Едно неофициално проучване, проведено от Роди Хъчинсън, показа, че според мъжете в Сейнт Джеймс тя е дори по-хубава от прелестната Сара. Сред обитателите на Дюк Стрийт името „Ишърууд Файн Артс“ внезапно придоби ново значение и в галерията започнаха да наминават множество хора. Даже Джеръми Краб от „Бонамс“ взе да се отбива без предварителна уговорка само за да погледа колекцията на Ишърууд.
След като оказа подкрепа на галерията, Сара започна да излиза, за да се среща със свои сънародници. Тя провеждаше делови срещи с големите капацитети в различните лондонски аукционни къщи. Обядваше разточително с колекционерите, а в късните следобеди се срещаше на чаша питие с техните съветници, консултанти и подбрани фенове. Тя се отби в галериите на конкурентите на Ишърууд, за да ги поздрави. Един-два пъти се отби и в бар „Грийнс“ и почерпи момчетата. Най-накрая Оливър Димбълби събра смелост да я покани на обяд, но тя благоразумно предложи вместо това да се видят на чаша кафе. На следващия ден следобед пиха кафе с мляко в заведението на американска верига на „Пикадили“. Оливър погали ръката й и я покани на вечеря.
— Съжалявам, но аз не вечерям — отговори тя.
Защо не, за бога? — чудеше се Оливър, докато се клатушкаше обратно към галерията си на Кинг Стрийт. — Защо не наистина?
Узи Навот я наблюдава известно време. Винаги си бе мислил, че тя е като отличен пристан сред буря. Местенце, което да пъхнеш в задния си джоб за неизбежните черни дни. Намираше се точно на петнайсет километра отвъд кръговото шосе М-25 в Съри или — както обясни на Габриел — на час път с метрото или с кола от галерията на Ишърууд в Сейнт Джеймс. Къщата беше в стил Тюдор, построена малко хаотично, с високи фронтони и малки прозорчета с оловни стъкла, до нея се стигаше по дълга, набраздена от коловози алея, бе засенчена от клоните на дъбове и защитена от ограда със стабилна порта от ковано желязо. В двора й имаше порутен хамбар и две заключени оранжерии. Имаше и обрасла като джунгла градина, където човек можеше да се уедини да размишлява, осем акра земя, където да се бори със собствените си демони, и рибарник, в който не бе ловена риба от петнайсет години. Когато подаваше ключовете на Навот, агентът по недвижими имоти я нарече „Убежището на Уинслоу“. За оперативен агент като Навот тя беше Нирвана.