— И като ви дам име? — поинтересува се тя. — Какво следва?
Габриел погледна часовника си.
— Мисля, че е време Сара и аз да си поговорим насаме. Ще ни извините ли?
Той я заведе в ателието си на втория етаж и включи халогенните лампи. Маргьорит Гаше заблестя съблазнително под силната светлина. Сара седна в един старинен фотьойл, а Габриел си сложи увеличителните очила и приготви палитрата си.
— Колко остава? — попита тя.
Същият въпрос му зададе Шамрон през онзи ветровит октомврийски следобед, когато дойде на улица „Наркис“, за да измъкне Алон от заточението му. Година — трябваше да му каже онзи ден. И тогава нямаше да е тук, в безопасната къща в Съри, готов да изпрати една красива американка в сърцето на Джихад Инкорпорейтед.
— Свалих мръсотията по повърхността и изправих бръчките, като ги притиснах с гореща влажна шпатула — обясни Алон. — Сега трябва да довърша ретуша и да нанеса тънко лаково покритие — само колкото да изпъкне топлината на оригиналните цветове на Ван Гог.
— Не говорех за картината.
Той вдигна очи от палитрата си.
— Предполагам, че това зависи изцяло от теб.
— Аз ще съм готова, когато ти си готов — каза Сара.
— Не съвсем.
— Какво ще стане, ако Зизи не захапе стръвта? Какво ще стане, ако той не хареса картината… или мен?
— Никой сериозен колекционер, който разполага с пари, като Зизи, няма да се откаже от новооткрита творба на Ван Гог. Колкото до теб, няма да има голям избор по този въпрос. Ще те направим неустоима.
— Как?
— Има неща, които е по-добре да не знаеш.
— Като това, което ще се случи с Ахмед бен Шафик, ако го видя?
Той добави пигмент към локвичка разтворител и го разбърка с четката си.
— Знаеш какво ще се случи с Ахмед бен Шафик. Дадох ти ясно да разбереш в нощта, когато се срещнахме във Вашингтон.
— Кажи ми всичко — настоя тя. — Трябва да знам.
Габриел смъкна очилата от челото върху очите си и вдигна четката към платното. Когато заговори отново, говореше на Маргьорит, а не на Сара.
— Ще го наблюдаваме. Ще го подслушваме, ако можем. Ще го снимаме и ще запишем гласа му на касета, която ще изпратим за анализ на нашите експерти.
— И ако експертите ви потвърдят, че е той?
— Ще го премахнем във време и на място, които изберем.
— Ще го премахнете?
— Ще го убием. Ще го застреляме. Ще го ликвидираме. Избери си термина, който ще те накара да се чувстваш най-добре, Сара. Аз лично никога не съм открил такъв.
— Колко пъти си правил това?
Той приближи лицето си до картината и прошепна:
— Много пъти.
— Колко души си убил? Десет? Двайсет? Това реши ли проблема с тероризма? Или просто влоши още повече нещата? Ако откриете Ахмед бен Шафик и го убиете, какво ще постигнете с това? Ще се сложи ли край, или напред ще излезе друг човек и ще заеме неговото място?
— Евентуално друг убиец ще заеме мястото му. Междувременно ще бъде спасен животът на много хора. И ще бъде въздадено правосъдие.
— Това наистина ли е правосъдие? Може ли да се въздаде правосъдие с пистолет със заглушител или с кола, в която е поставена бомба?
Габриел вдигна очилата на челото си и се обърна, зелените му очи заблестяха под светлината на лампите.
— Забавлява ли те този малък спор относно моралната уместност на контратероризма? Кара ли те да се чувстваш по-добре? Можеш да бъдеш сигурна, че Ахмед бен Шафик никога не си губи времето да се измъчва с подобни морални въпроси. Можеш да бъдеш сигурна, че ако той успее някога да се добере до ядрено оръжие, единствената му дилема ще е дали да го използва срещу Ню Йорк или срещу Тел Авив.
— Това правосъдие ли е, Габриел, или просто отмъщение?
Той отново се видя пред Шамрон. Този път мястото не беше апартаментът му на улица „Наркис“, а топлият септемврийски следобед на 1972 година — денят, в който Ари за първи път дойде при него. Габриел му бе задал същия въпрос.
— Не е твърде късно, Сара. Ако искаш, можеш да се откажеш. Ще намерим друга да заеме мястото ти.
— Няма друга като мен. Освен това не искам да напускам.
— Тогава какво искаш?
— Разрешение да спя нощем.