— Спи, Сара. Спи спокойно.
— А ти?
— Аз имам да довършвам картината.
Той се обърна и пак спусна очилата на очите си. Сара не бе свършила с въпросите.
— Истина ли е? — попита тя. — Верни ли са всички онези неща, написани за теб във вестниците след атентата на Лионската гара?
— Повечето от тях.
— Убил си палестинците от „Черният септември“, които са извършили Мюнхенското клане?
— Някои от тях.
— Би ли го направил отново, ако знаеш всичко, което знаеш сега?
Габриел се поколеба за момент.
— Да, Сара, бих го направил отново. И ще ти кажа защо. Не беше за отмъщение. „Черният септември“ бе най-смъртоносната терористична група, която светът бе виждал, и трябваше да бъде премахната.
— Но виж какво ти е струвало това. Загубил си семейството си.
— Всеки, който се залавя с тази битка, губи нещо. Вземи например твоята страна. Вие бяхте невинни, блестящ фар на свободата и благоприличието. Сега имате кръв по ръцете и мъже, хвърлени в тайни затвори. Ние не се занимаваме с тази работа, защото ни доставя удоволствие. Вършим я, защото трябва. Защото нямаме избор. Мислиш ли, че имам избор? Смяташ ли, че Дина Сарид има избор! Не, нямаме. И ти нямаш. — Той се вгледа в лицето й. — Освен ако не искаш да намеря някоя друга на твоето място.
— Няма друга като мен — повтори тя. — Кога ще бъда готова?
Габриел се обърна и вдигна четката си към картината. Скоро — помисли си той. Още един-два дни за ретуша. После лаковото покритие. След това тя ще е готова.
Оставаше единствено обучението й на терен. Лавон и Узи Навот тестваха издръжливостта й. В продължение на три денонощия те я водиха на различни лондонски улици и й преподаваха основните принципи на занаята. Научиха я как да прави тайна среща и как да определя дали мястото е опасно. Научиха я как да разбира дали е следена и прости начини да се изплъзне от преследвачите си. Показаха й как да оставя съобщение в тайник и как да го дава на куриер. Научиха я как да се свързва със спешните линии на Службата от обикновен обществен телефон и как да им даде знак с езика на тялото си, че е разкрита и иска да я изтеглят. По-късно Лавон щеше да я опише като най-добрия естествен оперативен агент аматьор, когото е обучавал. Той щеше да завърши курса за два дни, но Габриел — дори и само заради личното си спокойствие — настоя да са три. Когато Ели най-сетне се върна в Съри през онзи следобед, той завари Алон да стои навъсен на брега на рибарника, с въдица в едната ръка и приковани върху водната повърхност очи, сякаш призоваваше рибата да се покаже.
— Тя е готова — каза Лавон. — Въпросът е дали ти си готов?
Габриел бавно нави кордата на въдицата и последва Ели в къщата.
По-късно същата вечер лампите угаснаха в малката туристическа агенция на Мейсънс Ярд. Госпожица Арчър, стиснала купчина стари папки, спря за момент на площадката и се взря през искрящото стъкло на входната врата на „Ишърууд Файн Артс“. Зад бюрото в приемната седеше Елена — скандално красивата италианска секретарка на господин Ишърууд. Тя вдигна поглед от компютърния екран и изпрати на госпожица Арчър въздушна целувка за сбогом, после отново погледна в екрана и продължи работата си.
Госпожица Арчър се усмихна тъжно и заслиза по стълбите. В очите й нямаше сълзи. Беше се наплакала скришом, както правеше повечето неща в живота си. Стъпките й също не бяха колебливи. Двайсет и седем години бе идвала сутрин в този кабинет пет пъти седмично. В съботите също, ако имаше работа за вършене. Тя очакваше с нетърпение пенсионирането си, макар че то бе настъпило малко по-рано от очакваното. Може би щеше да направи дълга ваканция или да си купи къщичка в провинцията. От известно време си бе харесала едно местенце в Чилтърнс. Беше сигурна само в едно. Не съжаляваше, че напуска. Мейсънс Ярд никога нямаше да е същият, не и с набиващата се на очи госпожица Банкрофт в него. Не че госпожица Арчър имаше нещо против американките. Тя просто не желаеше да е съседка с една от тях.
Когато наближи долния край на стълбите, прозвуча бръмченето на домофона и автоматичните ключалки на входната врата се отвориха.
„Благодаря ти, Елена — помисли си тя и излезе навън в студения вечерен въздух. — Не можа да си вдигнеш малкия хубав задник за едно подобаващо сбогуване, а сега практически ме изхвърляш през вратата“. Изкуши се да наруши дългогодишната заповед на господин Ишърууд да изчака вратата отново да се затвори, но професионалистка докрай, остана още десет секунди, докато глухото изщракване на ключалките не я накара да се затътри бавно към пасажа.