Тя не знаеше, че заминаването й се наблюдава от тричленен екип невиоти, които чакаха в един ван, паркиран на отсрещната страна на Дюк Стрийт. Екипът остана във вана още час, за да се увери, че тя не е забравила нещо. После, малко след осем часа, те се промъкнаха през пасажа и бавно тръгнаха през стария, настлан с тухли двор към галерията. На Джулиан Ишърууд, който наблюдаваше от прозореца на кабинета си бавното им приближаване, те заприличаха на гробокопачи, които разполагат с цяла нощ пред себе си.
19. Лондон
Операцията започна със сериозно закъснение на следващата сутрин, когато Джулиан Ишърууд — именит лондонски търговец на картини — позвъни дискретно по телефона в дома на ексклузивния художествен съветник на Зизи ал Бакари Андрю Малоун. Отговори му сънлив женски глас, който го информира, че Малоун е извън страната.
— О, беглец от правосъдието? — попита той, опитвайки се да разведри неловката ситуация.
— Опитайте на мобилния му телефон — каза жената, преди да затръшне телефонната слушалка.
За щастие Джулиан имаше номера. Той незабавно го набра и както бе инструктиран, остави кратко съобщение. По-голямата част от деня се изниза преди Малоун да си направи труда да му се обади.
— В Рим съм — каза той тихо. — За нещо голямо. Много голямо.
— Не се изненадвам, Андрю. Ти винаги правиш големи удари.
Малоун подмина с мълчание опита на Ишърууд да го поласкае.
— Опасявам се, че имам само минутка — каза той. — Какво мога да направя за теб, Джули?
— Мисля, че имам нещо за теб. Всъщност нещо за твоя клиент.
— Моят клиент не се занимава със старите майстори.
— Нещото, което имам за твоя клиент, не е от старите майстори. От импресионист е. И то не кой да е импресионист, ако схващаш мисълта ми. То е специално, Андрю. То е нещо, което само шепа колекционери в целия свят могат даже да мечтаят да притежават, а твоят човек по една случайност е един от тях. Предлагам ти първи да я видиш, Андрю — ексклузивна първа опция. Интересува ли те, или да се обърна към някой друг?
— Кажи ми повече, Джули.
— Съжалявам, скъпи, но това не е нещо, което може да се обсъжда по телефона. Какво ще кажеш за един обяд утре? Аз плащам.
— Утре отивам в Токио. Там има един колекционер, притежаващ картина на Моне, която моят човек иска.
— Тогава какво ще кажеш за вдругиден?
— Тогава ще се възстановявам от часовата разлика. Да го направим в четвъртък, а?
— Няма да съжаляваш, Андрю.
— Съжаленията са това, което ни поддържа. Чао, Джули.
Ишърууд затвори телефона и погледна към широкоплещестия мъж с червеникаворуса коса, който седеше от другата страна на бюрото.
— Чудесна работа — каза Узи Навот. — Но следващия път остави Зизи да плати обяда.
Габриел не се изненада, че Андрю Малоун е в Рим, защото той беше под електронно и физическо наблюдение от почти седмица. Бе отишъл във Вечния град, за да придобие една скулптура на Дега, която Зизи държеше под око от доста време, но в понеделник вечерта си тръгна с празни ръце, отлитайки за Токио. Анонимният колекционер, от когото Малоун се надяваше да купи Моне, бе не някой друг, а прочутият индустриалец Морито Ватанабе. Съдейки по пораженческата физиономия на Малоун на излизане от апартамента на Ватанабе, Габриел заключи, че преговорите не са протекли добре. Същата вечер Андрю позвъни на Ишърууд, за да му каже, че ще остане в Токио един ден повече, отколкото е смятал.
— Страхувам се, че ще трябва да отложим нашето малко съвместно парти — каза той. — Може ли да го направим следващата седмица?
Габриел, който бе нетърпелив операцията да започне, инструктира Джулиан да го попритисне, така че срещата се отложи само с един ден — от четвъртък за петък, макар че Ишърууд се съгласи да я проведат в късния следобед, за да може Малоун да поспи няколко часа в леглото си. В действителност Андрю остана в Токио още един ден, но хората от токийската централа не забелязаха втора среща между него и Ватанабе или с някой агент на индустриалеца. Малоун се върна в Лондон в четвъртък късно вечерта с вид — според думите на Лавон — на труп в костюм от „Савил Роу“. В три и половина следобед на следващия ден „трупът“ се промуши през вратата на ресторант „Грийнс“ на Дюк Стрийт и тръгна към уединената маса в ъгъла, където Ишърууд вече го чакаше. Джулиан му наля голяма чаша бяло бургундско вино.