Първи с асансьора се качиха хората от охраната. Рафик нахълта в залата и безсрамно огледа Сара, докато Шаруки надникна под дивана за скрито оръжие, а кикбоксьорът Жан-Мишел обходи помещението на пръсти като смъртоносен балетист. Втори с асансьора се качиха Малоун и Ишърууд, които бяха в приятната компания на Надия и Рахима. Зизи се качи трети, съпроводен от единствения си доверен човек Бен Талал. Неговият черен, ушит по поръчка костюм се спускаше елегантно над иначе шкембестата му фигура. Брадата му бе грижливо подстригана, както и прошарената коса около доста олисялото му теме. Имаше будни и живи очи. Погледът му незабавно се спря върху единствената личност в залата, чието име не знаеше.
Не се опитвай да се представиш сама, Сара. Не го гледай право в очите. Ако някой трябва да направи крачката, това е Зизи.
Тя сведе очи към обувките си. Вратата на асансьора отново се отвори и този път от нея излязоха двамата Абдуловци — Служителите на Великия и Премъдрия, и паралията хер Верли. Сара ги наблюдаваше, докато влизаха, след това хвърли поглед на Зизи, който продължаваше да я гледа настойчиво.
— Простете ми, господин Ал Бакари — каза Ишърууд. — Днес обноските ми са ужасни. Това е Сара Банкрофт, нашият заместник-директор. Всъщност този следобед сме тук заради нея.
Не прави опит да се ръкуваш с него. Ако ти подаде ръка, здрависай се кратко.
Тя стоеше изпъната, с ръце зад гърба и сведени леко очи. Зизи обхождаше с поглед тялото й. Най-накрая той пристъпи към нея и протегна ръка.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас.
Тя пое ръката му и се чу да отговаря:
— Удоволствието е изцяло мое, господин Ал Бакари. За мен е чест да се запозная с вас, сър.
Зизи се усмихна и задържа ръката й малко повече от приличното. После внезапно я пусна и тръгна към картината. Сара се обърна и този път го видя в гръб — имаше тесни рамене и широк ханш.
— Ако обичате, искам да видя картината — каза той, без да се обръща към някого конкретно, но тя отново чу единствено думите на Габриел. Направи представянето, когато Зизи поиска — каза й той. — Ако го накараш да изслуша цялата история, само ще го ядосаш. Запомни, Зизи е звездата на шоуто, не Маргьорит.
Сара мина край него, като внимаваше да не докосне рамото му, после протегна ръце и бавно свали покривалото от зелено сукно. Тя се забави пред платното малко по-дълго, като сгъваше плата и препречваше гледката на Зизи, преди най-сетне да отстъпи встрани.
— Да ви представя „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ от Винсент ван Гог — каза сдържано. — Масло върху платно, рисувана в Овер през юли 1890 година.
От антуража на Зизи се чу колективно ахване, последвано от възбудено шушукане. Само Зизи остана мълчалив. Черните му очи оглеждаха повърхността на картината, а лицето му си оставаше неразгадаемо. След минута той отмести очи от платното и погледна към Ишърууд.
— Къде я намерихте?
— Бих искал да мога да си припиша заслугата, господин Ал Бакари, но всъщност Сара откри Маргьорит.
Погледът на Зизи се премести върху Сара.
— Вие? — попита той с възхищение.
— Да, господин Ал Бакари.
— Тогава ви задавам същия въпрос като на господин Ишърууд. Къде я намерихте?
— Както Джулиан обясни на господин Малоун, собственикът иска да остане анонимен.
— Не ви питам за неговата самоличност, госпожице Банкрофт. Искам само да узная как я открихте.
Ще трябва да му дадеш нещо, Сара. Той има право, на това. Обаче го направи неохотно и бъди дискретна. Човек като Зизи цени дискретността.
— Това е резултат на мое няколкогодишно проучване, господин Ад Бакари.
— Колко интересно. Разкажете ми повече, госпожице Банкрофт.
— Опасявам се, че не мога да го направя, без да наруша уговорката ми със собствениците, господин Ад Бакари.
— Собственичката — поправи я Зизи. — Според Андрю, картината е собственост на някаква французойка.
— Да, така е, сър, но се опасявам, че не мога да бъда по-конкретна.
— Но аз просто съм любопитен как я намерихте. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Обичам хубавите детективски истории.
— Бих искала да удовлетворя любопитството ви, господин Ал Бакари, но за съжаление не мога. Единственото, което мога да ви кажа, е, че ми отне две години издирване в Париж и Овер, за да намеря картината, и още една година, докато убедя собственичката да я даде.